![Кръвна връзка [Войните на Розите-3] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/6/krvna-vrzka-vojnite-na-rozite-3-download.jpg)
Кръвна връзка [Войните на Розите-3]
- Автор: Иггульден Конн
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кръвна връзка [Войните на Розите-3]». Краткое содержание книги:
Фокънбърг усети как гърдите му се стягат, кожата му сякаш стана „тясна“ за костите. Крал Едуард мина край него само на двайсетина метра, огромният му боен кон тичаше в лек, грациозен тръс. С него се движеше и ядрото със знамената, а около тях мъже с брадви и секири, набити и яки, които тичаха покрай краля.
Едуард и рицарите му изскочиха от фланга срещу очакващите ги конници. Само за миг кралят вече бе повалил първите двама, които се изпречиха пред него. На два пъти го удряха копия, отблъснати от доспехите му. Мъж, който му преграждаше пътя, хвърли с все сила трето копие. То не го уцели, а Едуард се вряза в него и с жесток удар по рамото го свали от далеч по-дребния му кон. Лицето на Фокънбърг се сгърчи при този сблъсък. Все едно гледаше как сокол удря гълъб и го оставя смазан след себе си. Скоростта и тежестта имаха значение, но можеше само да гадае колко трябва да е трудно да запазиш самообладание, когато Едуард ти се нахвърля. Кралят нито отби встрани, нито намали. Той просто връхлиташе всеки, който се появеше на пътя му, и го поваляше, посичаше го с меча си или с удар го запращаше на земята. Кралят беше много по-сръчен и значително по-бърз от по-възрастните мъже, финтираше и ги пращаше встрани, а после ги блъскаше от седлото. Бе в разцвета на младостта си и пред него мнозина изглеждаха като нескопосани дечица.
Около краля войниците със секири се бяха развихрили. Вражеските конници прииждаха на тълпи, не поддаваха, но тук-там някой смелчага пробиваше и посичаше крака на най-близкия кон или пробождаше изотдолу някой конник, тъй че да падне, облят в кръв. Най-умело боравеха със сатърите касапите и ковачите, също кожарите и тухларите, които бяха свикнали с такава работа.
Това не продължи дълго. Едуард се огледа наоколо — трупове на хора и цвилещи коне, които умираха пред него. Беше жестока битка, но той се чувстваше дотолкова превъзбуден, че дори се зачуди дали не трябва да го прикрива, за да не изглежда неприлично. Не можеше. Вместо това вдигна меча си и изрева победоносно. Около него стотици се усмихнаха и ликуваха, като звукът се разнесе из цялото ляво крило и отвъд, до центъра, където Уорик се биеше с усмивка на уста. Това беше само схватка, но с нея Едуард се доказа. Преминаването му на кон през фронта бе видяно от почти всички. Ако преди се прокрадваха съмнения, сега те изчезнаха напълно. Бойците знаеха, че наистина се бият за краля на Англия и, съзнавайки това, намериха нови сили.
19.
Снегът продължаваше да вали, а поривите на вятъра блъскаха в лицата биещите се мъже, тъй че те трябваше да присвиват очи срещу ледените частици. Снежинките се бяха впили в кожата и косата им, в гънките на дрехите им, хрущяха и се изсипваха при всяка стъпка или замах с меча. Денят напредваше, а двете огромни армии се бяха приклещили и никоя не отстъпваше, освен ако това не станеше върху собствените им мъртви тела. Пиките пробождаха напред, щом някой от капитаните съзреше пролука и се втурваше да я запълни, като разкъсваше празнини из редиците. През цялото време секирите и брадвите не спираха да се надигат.
Зад фронтовата линия редиците се сгъстяваха, за да се стоплят и да се прикрият от вятъра, който свиреше и ги пронизваше, като отнемаше от силата им. Те потропваха с крака и духаха в дланите си, но неизменно биваха привличани напред. Не можеха да се оттеглят, едва можеха да маневрират дори когато бледата светлина започна да изчезва и над десетките хиляди, застанали върху замръзналата земя, стиснали дърво или желязо в ръцете, започнаха да падат сенки.
Имаше моменти, когато вятърът издухваше снега и бойното поле се откриваше. Гледката не беше особено вдъхновяваща за онези лордове и наемници, които бяха дошли на север с Едуард. Армията на Ланкастър продължаваше да е огромна — тъмна маса, струпана като ята скорци върху побелялата земя. Изтощените мъже от юг се споглеждаха и клатеха глави. В избледняващата светлина беше трудно да видиш подобна гледка и да не се разколебаеш, да не почувстваш отчаяние, когато тялото те боли и е сковано от студ.
Момчета не спираха да кръстосват редиците, понесли вода в кожени мехове с тръба, от която хората можеха да смучат като от майчина гърда. Хлапаците даваха на прежаднелите бойци да се освежат с някоя глътка, но ги смушваха, ако пиеха твърде много или разливаха ценната течност по брадите си. И през цялото време боят продължаваше, редиците сякаш дишаха заедно и тук-там се чуваше как някой вика заради приятел или близък, щом разбереше, че той ще умре в тъмното, викайки за последно или пък смъквайки се на земята между краката на оцелелите, които продължаваха да се влачат напред.