Белязана [bg]

След няколко напрегнати минути пред тях изникна отворът на пещера.

— Убеден ли си, че това е мястото? — попита Миранда, докато профучаваха покрай няколко стари знака, прекалено бързо, за да може да ги разчете. — Няма поток.

— Сега не, но е имало. Погледни земята! — рече той.

Скочиха от коня и се втурнаха вътре. Бледото сияние на нощното небе разкриваше знаци на различен език, прикрепени към стените. Времето ги бе направило почти нечетливи. Малкото оцелели слова далеч не бяха окуражаващи. Около дузина полици приютяваха стари факли, предназначени за сглупилите да продължат приключенци. Лео награби колкото можеше да носи и заръча на Миранда да последва примера му. Двамата задигнаха всички факли.

— Толкова много ли ще ни трябват? — учуди се Миранда.

— Не, но ще трябват на тях. Не запалвай, докато не ти кажа. Искам да съм сигурен, че не могат да ни последват.

Тримата продължиха сред пълен мрак. Лео вървеше напред, сподирян от Миранда, предпазливо следваща звука на стъпките му. Мин се чувстваше като у дома си. Понякога изстрелваше малък пламък, достатъчен да освети за миг сивите грапави стени. След като се промушиха през безкраен лабиринт от тесни проходи, водени единствено от загладения от вода под, Лео изглеждаше доволен.

— Повече от достатъчно. Ще минат дни, преди да се натъкнат на пътя, по който сме поели. Запали факла! — обяви малтропът.

Миранда се замъчи с огнивото си, донесено от страх, че можеше да не убеди Мин да запалва огньовете й и изтръгна няколко искри. Намаслените ивици ги уловиха и скоро клаустрофобичния проход бе осветен от проблясваща жълтеникава светлина. Стените бяха мръсносиви, тук-таме нещо проблясваше. Обгръщаше ги постоянното ехо на капеща вода. Сталактити бяха надвиснали като зъби над неравния под. Беше топло, тънък слой вода покриваше всяка възможна повърхност. Мин се сви между двамата и възобнови гризенето на шлема. Въпреки цялата суматоха, която бе преживяла, отказваше да го захвърли.

— Това си беше сериозно изпитание! — каза Лео.

Миранда се взря в светлината на факлата, която бе оставила на земята. Върху лицето й се бе появило сериозно изражение.

— Изглеждаш мълчалива.

— Ти… Убих ли някого? — попита Миранда.

— Ако имаме късмет, си ги избила до един! — засмя се спътникът й. След миг съжали за подбора на думите си. — Явно това не е диреният от теб отговор.