Тайната порта [bg]

— Можете ли вместо това да ме закарате до парка „Йълдъз“?

Спомни си, че преди няколко дена Хадба й беше разказвала за този парк, който гледа към Босфора, и за малко кафене в него — павилион, известен като Малта Киоск, където всички жители на Истанбул ходели в неделя да пият чай. Но тогава тя се бе чувствала все още твърде летаргична и й беше твърде студено, за да усети намека.

Пътуването отне повече време, отколкото беше очаквала и когато най-сетне стигнаха до Йълдъз парк, облаците се бяха разнесли. Шофьорът на таксито я остави пред стените на парка, в подножието на един хълм, а разстоянието до павилиона тя трябваше да измине пеша.

От разказа на Хадба бе останала с впечатление за обикновена градска градина, но паркът „Йълдъз“ се оказа по-скоро гора. От двете страни на пътеката се извисяваха огромни дървета, чиито малко останали листа проблясваха в жълто като монети. Елизабет пое бързо по пътя, наслаждавайки се на сладката влажна миризма на горския въздух. По клоните крякаха чавки. Може би беше от гледката на ясното синьо небе след дни наред сивота или от усещането на слънцето по лицето й — не можеше да определи от какво — но беше изненадана от внезапната енергия, която я бе изпълнила, сякаш след дни на изтощение нещо дълбоко в нея, нещо твърдо и много горчиво бе започнало да се топи.

Павилионът се оказа барокова сграда от XIX век, обградена от дървета. Елизабет си поръча кафе и баклава и си хареса масичка на терасата — полукръг от мрамор, от която се отваряше гледка към парка и Босфора отдолу. По плочите пробягаха няколко есенни листа. Дори и под късното слънце павилионът имаше меланхоличното излъчване на извънсезонно място за развлечение. Вчера би паснал перфектно на настроението й, но днес, след посещението й в двореца и странните, пусти стаи на харема, беше различно. Докато Елизабет пиеше кафето си, усети, че я изпълва прилив на оптимизъм. Щеше да открие другия фрагмент от документа — в това беше сигурна, ако не тук, то тогава в Англия. Щеше да разбере какво се бе случило наистина със Силия Лампри.

В този момент повече от всичко на света й се искаше да може да разкаже на някого за преживяванията й в харема, но нямаше с кого да сподели. Дали да не звънне на Иви? Не, по-добре да изчака да се прибере в стаята си, защото сметката й за мобилния сигурно вече бе набъбнала до астрономически суми. Може би Хадба? Не, все още не й се искаше да си тръгва от павилиона. На терасата, където до този момент бе напълно сама, се бе появило турско семейство. Двамата седнаха далече от нея, в другия край на терасата. За един невероятен миг Елизабет се запита какво ли ще направят, ако отиде и седне при тях, и започне да им разказва историята на една робиня от елизабетинските времена.