Тайната порта [bg]

— Добре, щом това ще те направи щастлива, признавам си, така е — Анета сложи ръка на гърлото си, като че ли искаше да разкопчее невидимо копче, което я стягаше. — Моята звезда е свързана с твоята. Но аз също съм ти помагала или май забрави? Две е по-добре от едно. Колко пъти… О, няма значение! — поклати уморено глава. — Да си се сещала да се запиташ защо хасеки ти е наговорила тези неща? — вдигна умолително очи към Силия. — Не разбираш ли, че тази жена се опитва да ни раздели?

— О, това са пълни глупости! — сряза я безмилостно Силия. — Ти сама успя да се справиш с тази задача и без нея! Тя просто се опитваше да ми помогне, това е. И няма никаква представа за значението на този факт за мен. Как би могла да има?

— Щом казваш. Но повярвай ми — изрече Анета и сви изтощено рамене, — че не ти трябва да привличаш вниманието към връзката си с английския кораб, не и сега, не и след случилото се с Хасан ага!

— Мисля, че вече се досетих за това и сама, благодаря! — сряза я Силия.

— Моля те! Аз просто се опитвах да те пазя, това е!

Въпреки че вечерта беше хладна, Силия виждаше, че Анета се поти — миниатюрни капчици пот бяха избили по челото й и по горната й устна.

— Моля те, гъсчице, трябва да седна! — простена Анета и се залюля.

— Тогава седни! — омекна Силия и й даде сигнала. — Но не ме наричай „гъсчице“.

Притиснала с ръка гърдите си точно под ребрата, Анета приседна. Силия я изгледа и отбеляза:

— Ти не си добре.

Това не беше въпрос, а заключение.

— Не, не съм. Имам болки, точно тук, от тази сутрин — простена Анета и притисна мястото под ребрата си.

— Аз също — отбеляза безстрастно Силия. — Вероятно просто лошо храносмилане.

— Лошо храносмилане ли? — простена Анета. — Това е от онази вещица, Малхи! Урочасала ни е, знаех си го!

— Тя не е вещица — изрече спокойно Силия. — Пясъкът беше талисман, против уроки.

— Кой ти каза това? — изгледа я скептично Анета.

— Хасеки султан.

— О, не пак тя! — простена Анета. — А питала ли си се защо така изведнъж й се е приискало да ти се подмазва, а?

— Ти не разбираш.

Между двете се възцари напрегнато мълчание, през което всяка гледаше сърдито пред себе си.

Вече беше почти тъмно. Малки групи момичета — някои весели, други тихи, се отправяха към вътрешността на двореца. В очите на Силия те приличаха на силуетите от черна хартия, които пътуващите търговци в Лондон използваха, за да въртят търговията си по панаирите и по празници. В градината вече се виждаха единствено белите рози, чиито цветове проблясваха призрачно. Високо над главите им се чуваха хрилете на прилепи, поели по пътя си в умиращата светлина.

Скоро и те щяха да бъдат принудени да се приберат, но все още не. Гневът й към Анета се бе изчерпал. На негово място се бе върнал един ужасен въпрос: „Знае ли той, че съм мъртва? И по-точно, че не съм мъртва? И ако знаеше, че още съм жива, дали все още щеше да ме обича? Ако знаеше къде съм, дали щеше да се опита да ме намери?“