Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
Но независимо от не дотам рационалните си емоции щеше да му се наложи да разчита на други по-млади мъже, колкото и да му бе неприятно. Психоисторията вече не беше запазен периметър за него и Юго Амарил. Десетте години като Първи министър я бяха превърнали в голямо, одобрявано и издържано от правителството начинание и за негова силна изненада, след като се оттегли от поста си и се върна в университета, то порасна още повече. Хари правеше физиономии при тежкото му и помпозно официално название: Селдънов психоисторически проект към Стрилингския университет. Ала болшинството хора го наричаха просто Проекта.
Военната хунта очевидно виждаше в него възможно политическо оръжие и докато го възприемаше по тоя начин, финансирането не беше проблем. Кредитите направо се лееха. В замяна трябваше да се изготвят годишни отчети, които обаче бяха съвсем мъгляви. Докладваха се само странични въпроси и даже и при това положение математическият им апарат едва ли бе от компетентността на който и да е член на хунтата.
Когато си тръгваше от своя стар помощник, беше наясно, че Амарил е най-малкото доволен от линията, по която се развива психоисторията. Въпреки всичко Селдън усети как депресията пак хвърли тежкото си наметало върху него.
Реши, че се дразни от наближаващото празненство по случай рождения ден. Беше замислено като весел празник, но за Хари то дори не бе жест на подкрепа, ами само подчертаваше възрастта му.
Освен туй празненството обърка навиците му, а Селдън беше човек на навика. Неговият офис и още няколко от съседните бяха изнесени и от десетина дни не можеше да работи нормално. Предполагаше, че личният му кабинет ще бъде превърнат в зала на славата и че още много време ще мине, преди да се върне към своите занимания. Единствен Амарил абсолютно бе отказал да се премести и успяваше да поддържа кабинета си.
Хари Селдън с раздразнение се чудеше на кого ли му е хрумнало да забърка цялата тази каша. Разбира се, не на Дорс — тя го познаваше прекалено добре. Нито пък на Амарил или Рейч, които никога не си спомняха и за собствените си рождени дни. Подозираше, че е Манела и даже разговаря с нея по въпроса.
Тя му призна, че е участвала с всички сили и е дала нареждането за подготовката, но каза, че идеята за тоя празник й е била подхвърлена от Тамуил Илар. „Блестящ — помисли Селдън. — Блестящ във всичко.“
Той тежко въздъхна. Да можеше рожденият ден вече да е отшумял.
7
Дорс подаде глава през вратата:
— Мога ли да вляза?
— Разбира се, че не. Защо си мислиш, че ще ти разреша?
— Обикновено не стоиш тук.
— Знам — въздъхна Селдън. — Натириха ме от мястото ми заради тъпия рожден ден. Ще ми се вече да е минал.
— Ето, виждаш ли? Щом на оная жена й дойде някоя идея в главата, тя я поема и я раздува като Големия взрив.
Хари веднага се извъртя на другата страна:
— Хайде де. Тя го прави за добро, Дорс.
— Я ме остави на мира с това правене на добро — каза Дорс. — Както и да е, дошла съм да обсъдим нещо друго. Нещо, което може да се окаже важно.
— Давай. Какво?
— Говорих с Уонда за съня й… — тя се поколеба.
Нейде дълбоко от гърлото на Селдън излезе гъргорещ звук и той рече:
— Не ми се вярва. Я го зарежи.
— Няма. Даде ли си труд да я разпиташ за подробности от този сън?
— Защо да измъчвам малката с това?
— Рейч не я е питал, нито пък Манела. Оставили сте го на мен.
— Е, защо ти е да я тормозиш, като я разпитваш?
— Защото имам усещането, че трябва да го направя — мрачно обясни Дорс. — Първо на първо, тя не го е сънувала в леглото си вкъщи.
— Тогава къде е била?
— В твоя кабинет.
— Какво е дирила там?
— Искала да види мястото, където ще бъде празненството, и влязла в кабинета ти, но, разбира се, вътре нямало нищо за гледане, понеже всичко било почистено заради приготовленията. Креслото ти обаче стояло там. Онова голямото — с високата облегалка и високите подпорки за ръцете, — потрошеното, дето не ми даваш да го сменя.
Хари въздъхна, сякаш се върна към някакъв проточил се във времето спор:
— Не е потрошено. Не искам ново кресло. Продължавай.
— Тя се свила в креслото ти и започнала да размишлява над факта, че може би ти всъщност не възнамеряваш да устройваш празненство, и настроението й се развалило. Казва, че сетне трябва да е заспала, защото не си спомняла нищо ясно, освен че в съня й имало двама мъже — не жени, сигурна е, — двама мъже, които говорели.
— И за какво са говорили?
— Не помни точно. Нали знаеш колко е трудно в такива случаи да се сетиш за детайлите? Но твърди, че било за умирането, и си помислила, че се отнася за теб, понеже си толкова стар. И запомнила ясно три думи: „синдром на лимонада“.