Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
Той направи към Дорс лек отпъждащ жест, който не можеше да бъде изтълкуван погрешно. Майката стисна устни и излезе.
И дойде денят, когато Рейч съобщи:
— Тя ще ме има, мамо.
— Да не очакваш да се изненадам, глупако? — възкликна Дорс. — Разбира се, че ще те има. Ти си единственият й шанс. Както сега е опозорена и изритана от сигурността…
— Мамо — каза Рейч, — ако се опитваш да ме загубиш, това е сигурният начин. Не говори такива неща.
— Мисля единствено за твоето добро.
— Благодаря, обаче сам ще мисля за своето добро. Аз не съм нечия индулгенция за порядъчност, така че, ако обичаш, престани да разсъждаваш по въпроса. Не съм голям красавец. Нисък съм. Татко вече не е Първи министър и произношението ми е съвсем като на човек от долната класа. С кое у мен би могла да се гордее? Тя може да си намери далеч по-добра партия, но иска мен. И, да ти кажа, аз също я искам.
— Само че знаеш каква е.
— Естествено, че знам каква е. Жена, която ме обича. Тя е жената, която аз обичам. Ето каква е.
— А преди да се влюбиш в нея, какво е правила? Разбрал си туй-онуй от онова, което е трябвало да върши, докато е била в нелегалност в Уай — и ти си бил една от нейните „задачи“. Колко още е имало? Ще успееш ли да живееш с миналото й? С нещата, които е изпълнявала в името на дълга? Сега можеш да си позволиш да се държиш като идеалист, само че някой ден ще се скарате за пръв път — или за втори, или за деветнадесети — и ти ще се изпуснеш и ще й викнеш: „Ку…!“
Рейч гневно изрева:
— Не го казвай! Когато се караме, ще я наричам неразумна, ирационална, заядлива, ревла, без акъл — с един милион епитети, дето ще отговарят на положението. И тя също ще си намери думи за мен. Обаче всички те ще са разумни думи, които могат да бъдат взети обратно, щом караницата свърши.
— Така си мислиш, но само почакай, докато се случи.
Рейч пребледня:
— Майко, ти си с баща ми от близо двадесет години. С него човек трудно може да не е съгласен, ала се е случвало двамата да спорите. Аз съм ви чувал. През всичките тези двадесет години той казвал ли ти е нещо, което по някакъв начин да подлага на съмнение твоята роля на човешко същество? Ако там е въпросът, правил ли съм го аз самият? Можеш ли да ме накараш сега да го направя, независимо колко съм ядосан?
Дорс застина. Лицето й не изразяваше емоциите й по начина, по който биха го сторили лицата на Рейч или Селдън, но беше ясно, че за момента не е в състояние и дума да отрони.
— Всъщност — продължи Рейч, използвайки временното си предимство (при което се чувстваше ужасно, че го върши) — работата е там, че ти ревнуваш, понеже Манела спаси живота на татко. Ти не искаш никой друг освен теб да го прави. Е, не си имала шанса да го спасиш. Би ли предпочела тя да не беше застреляла Андорин и татко да е мъртъв? А също и аз?
Дорс отвърна със сподавен глас:
— Той настоя да иде сам да посрещне градинарите. Не ми позволи да ида с него.
— Но в случая Манела не е виновна.
— Затова ли искаш да се ожениш за нея? От благодарност?
— Не. От любов.
Така и стана, ала след церемонията Манела каза на Рейч:
— Майка ти може и да дойде на сватбата, защото ти си пожелал, обаче изглежда съвсем като някой от онези буреносни облаци, които понякога пускат да се реят под купола.
Рейч се разсмя:
— Лицето й не става за буреносен облак. Просто си въобразяваш.
— Ни най-малко. Как ли ще я накараме да ни даде възможност?
— Просто ще бъдем търпеливи. Тя ще го надмогне.
Но Дорс Венабили не го надмогна.
Уонда се роди две години подир сватбата. Манела и съпругът й не можеха и да очакват по-добро отношение към детето от страна на Дорс, ала майката на Уонда завинаги остана „оная жена“ за майката на Рейч.
6
Хари Селдън се бореше с меланхолията. Един след друг Дорс, Рейч, Юго и Манела му четяха конско. Всички се бяха обединили да го убеждават, че шестдесет години още не са старост.
Те просто не разбираха. Когато за пръв път му мина мисълта за психоисторията, Селдън беше на тридесет години; на тридесет и две изнесе своята знаменита лекция пред Конгреса, а после сякаш всичко му се случи едновременно. След краткия си разговор с Клеон той хукна по Трантор и срещна Демерцел, Дорс, Юго и Рейч, да не говорим за хората от Микоген, Дал и Уай.
Беше на четиридесет години, когато стана Първи министър, и на петдесет, когато напусна поста. Сега закръгляше шестдесет.
Бе посветил три десетилетия на психоисторията. Колко още щяха да му трябват? Още колко щеше да живее? Щеше ли най-накрая да умре, без да е завършил Психоисторическия проект?
„Не ме безпокои смъртта“ — казваше си той. Безпокоеше го мисълта да остави Проекта недовършен. Отиде да види Юго Амарил. Напоследък с разрастването на Психоисторическия проект те някак си се бяха отдалечили един от друг. През първите години в Стрилинг нещата бяха прости (Селдън и Амарил работеха заедно) и нямаше сподвижници. Днес…