Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
Амарил наближаваше петдесетте — вече не бе съвсем млад — и донякъде беше загубил живеца си. През цялото туй време не бе проявил интерес към нищо друго освен към психоисторията: никакви компании, никакво хоби, никаква допълнителна дейност.
Той примигва срещу Хари, който не можа да се удържи да не забележи промяната във вида му. До известна степен тя навярно се дължеше на факта, че на Юго му се наложи да реконструира очите си. Сега виждаше отлично, ала очите му стояха някак неестествено и бе придобил навика да примигва бавно. Това го правеше да изглежда сънлив.
— Как мислиш, Юго? — рече Селдън. — Има ли светлинка в края на тунела?
— Светлинка? Да, има — кимна Амарил. — Тоя новият, Тамуил Илар. Знаеш го, разбира се.
— А, да. Нали аз го назначих? Много енергичен и агресивен. Как се държи?
— Не мога да кажа, че с него ми е наистина приятно, Хари. Смее се толкоз високо, че ми лази по нервите. Но инак е блестящ. Тази нова система уравнения идеално пасва на първичния радиант. Изглежда, че са заобиколили проблема за хаоса.
— Изглежда или са го заобиколили?
— Доста е рано да преценя, обаче много се надявам. Опитах няколко неща, които щяха да ги съсипят, ако не струваха, но новите уравнения ги издържаха всичките. Започвам да си мисля за тях като за ахаотични по принцип.
— Не мога да си представя — отбеляза Селдън, — че сме направили що-годе сериозна проверка на тези уравнения.
— Не, не сме я направили, макар да накарах половин дузина хора да се занимават с това, включително Илар, разбира се — Амарил пусна първичния си радиант, който беше точно толкова съвършен, колкото и Селдъновият, и се загледа как редовете на светещите знаци се заизвиваха във въздуха — твърде малки,твърде фини, за да бъдат прочетени без увеличение. — Като прибавим новите уравнения, може би ще бъдем в състояние да започнем да предвиждаме.
— Всеки път, когато сега проучвам първичния радиант — каза замислено Селдън, — се чудя на електролупата и на факта колко плътно пресова материала в линиите и кривите на бъдещето. Тя не беше ли също идея на Илар?
— Да, с помощта на Синда Моната, която я проектира.
— Хубаво е, че в Проекта има нови и умни мъже и жени. Това някак ме примирява с перспективата.
— Мислиш ли, че някой като Илар може един ден да оглави Проекта? — попита Амарил, докато все още изучаваше първичния радиант.
— Може би. След като ние с теб се оттеглим или умрем.
Юго Амарил сякаш се отпусна и изключи устройството:
— Бих желал да приключим задачата, преди да се оттеглим или умрем.
— И аз, Юго. И аз.
— Психоисторията ни води съвсем добре през последните десет години.
Това до голяма степен беше вярно, но Селдън знаеше, че няма особена причина да триумфира. Нещата си вървяха гладко и без резки изненади.
Психоисторията бе предсказала — по много мъгляв и неопределен начин, — че след смъртта на Клеон Центърът ще се закрепи, и стана точно така. Трантор беше относително спокоен. Въпреки убийството и края на династията Центърът наистина удържа.
Удържа под натиска на военното управление — Дорс бе твърде права да говори за хунтата като „онези вагабонти, военните“. Без да сбърка, би могла да стигне и по-далеч в обвинението си. Независимо от това те бяха скрепили Империята и още известно време щяха да я държат обединена. Може би достатъчно дълго, за да позволят на психоисторията да играе активна роля в задаващите се събития.
Напоследък Юго приказваше за възможното установяване на Фондации — отделни, изолирани, необвързани от гигантската Империя, — които да послужат като семена на развитието през наближаващите тъмни епохи и на една нова и по-добра система. Самият Селдън работеше върху последиците от подобна подредба.
Времето обаче не му стигаше и той чувстваше (с известна болка), че не му достига и младост. Мозъкът му, макар стабилен и пробивен, нямаше същата пъргавина и плодовитост, както на тридесет лазарника, и професорът знаеше, че с всяка изминала година ще ги притежава във все по-малка степен.
Навярно би следвало да възложи задачата на младия и блестящ Илар, като го освободи от всичко останало. Хари Селдън трябваше да си признае със срам, че тази възможност не го въодушевява. Не искаше да е измислил психоисторията само за да дойде някой младеж и да обере плодовете на славата. Всъщност нека го кажем по най-грозния начин, Селдън ревнуваше от Илар и го съзнаваше достатъчно, та да се срамува от чувствата си.