Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— А ожениха ли се? — попита тя сухо.
— Не. Той държеше много на брак. Беше направо луд по Ан и желаеше детето. Ан обаче не го искаше за съпруг. О, известно време му даваше измамни надежди и си измисляше най-различни обяснения защо не бива все още да казват на лорд Монфор за женитбата. Но Ранулф бе извънредно настойчив и най-накрая тя отстъпи на натиска му. Каза му направо в очите, че не възнамерявала да се омъжва за безимотен оръженосец — в никакъв случай. Притежавала къща с чифлик, но Монфор, като я знаел каква е красавица, обещал да й намери богат жених и в крайна сметка това било всичко, което можела да си пожелае от живота. А когато Ранулф заговорил страстно за взаимната им любов, тя се разсмяла и му обяснила, че за нея богатството е единственото нещо, което си струва да обичаш на този свят.
— Не е било особено дипломатично от нейна страна — отбеляза Рейна сухо. Ядоса се на себе си, че е допуснала да изпита остро състрадание към някогашния, младия Ранулф. — А детето?
— Лейди Ан се завърна в своя чифлик, за да роди там. Когато Ранулф преодолял разочарованието си, установил, че все още държи да вземе детето при себе си, независимо от трудностите, които го очаквали. Само че на първо време не успя да открие Ан. Когато най-сетне открил следите й, тя отдавна била родила. Живеела вече с новия си съпруг някъде на север.
— Детето при нея ли е било? — В гласа й прозвуча съмнение.
— Не. Дала го на някакво семейство в едно малко селце и не искала и да го знае.
Рейна се замисли. Сети се за Кенрик и Лензо, оръженосците на Ранулф. Кенрик бе твърде възрастен за негов син, но, Лензо… Но Уолтър все още не бе приключил с разказа си.
— Съпроводих Ранулф до нейния чифлик. Той бе истински щастлив, че тя е захвърлила детето при други хора — мислеше си, че за няколко монети ще успее да го откупи от онези селяни. Не бе трудно да открием семейството. В селцето всеки знаеше всичко за всички.
— Защо ли ми се струва, че не искам да изслушам историята докрай? — обади се Рейна с несигурен глас, когато забеляза, че лицето на Уолтър е някак помръкнало.
— Ако искате, ще спра дотук.
— Не, не. Трябва да науча всичко. Независимо как ще свърши.
— Семейството било най-бедното и най-многочисленото в селото — имало вече седем деца. Ан е знаела този факт. Хората се опитали да се възпротивят. Казали й, че не са в състояние да се справят с още едно бебе. Но младата лейди ги принудила да го приемат. След не повече от два месеца детето умряло от глад.
— Отче небесни! — прошепна Рейна.
Уолтър продължи без да я погледне.
— Тогава за пръв и последен път се скарахме сериозно с Ранулф. Идеше му да очисти цялото семейство и да подпали селото. Не можех да допусна да стори това на хората. Та те не бяха виновни за нищо. Бяха забравени от бога клетници, които също загиваха от глад. Един от прислужниците в дома на лейди Ан призна по-късно, че господарката му не е искала да види детето живо, в случай че се завърне някой ден в чифлика. Е, всичко станало според волята й.
Рейна затвори очи. В продължение на няколко секунди не бе в състояние да каже нито дума. Не биваше да проявява любопитство. Не биваше да настоява. Боже милостиви та нали на този свят децата бяха единствените наистина невинни създания. Вярно, че твърде много от тях умираха по естествен път, но тази смърт не бе естествена, тук ставаше дума за подготвено убийство на дете. Каква ли беше тази жена, способна на такова деяние? Та тя е могла съвсем спокойно да даде детето в прилично семейство.
— Какво… какво бе детето, момиченце или момченце?
— Момиче. Когато се родило, било съвсем здраво и жизнено. Затова и минало доста време, докато най-сетне…
С рязко движение на ръката Рейна му даде знак да замълчи и… заплака. Усещаше как сълзите напират в очите й и се опита да ги сдържи, като престана да мисли за най-страшното. Но все пак всичко това бе далеч от нея. А може би не? Случило се бе на мъжа й, а той все още страдаше. Значи, засягаше и нея. Но не беше много честно от негова страна да обвинява едва ли не всички жени за мъката, която му е причинила само една безсърдечна жена.
— Нека погледнем на нещата трезво — рече тя тъжно, успявайки да овладее гласа си. — Тези събития са се случили преди цели единадесет-дванадесет години, нали?
— Осем — поправи я той. Тя се сепна.
— Мислех, че Ранулф е по-възрастен.
— Всички го смятат за по-възрастен. От ръста е. Всъщност е едва двадесет и тригодишен.
— Добре, нека са осем. И за тези осем години той не успя ли да разбере, че жените не са еднакви?