Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Но поканите престанаха. Никой не се обади да попита как се чувства Джил, дали би желала да присъства на малка вечеря, да излезе на кино. Никой в Холивуд не даваше пукната пара за Джил.
Доведе личния лекар на Тоби, доктор Ели Каплан, повика двама големи невролози, един от клиниката на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, а другият от центъра „Джон Хопкинс“. Техните диагнози се покриваха напълно с тази на доктор Дюкло от Париж.
— Важно е да разберете — каза доктор Каплан на Джил, — че умът на Тоби не е увреден по никакъв начин.
Той чува и разбира всичко, което му казвате, но речевите и двигателни функции за засегнати. Не може да отговаря.
— Той… завинаги ли ще остане така?
Доктор Каплан се поколеба.
— Невъзможно е да се твърди с абсолютна сигурност, разбира се, но по наше мнение нервната му система е твърде лошо увредена, за да се предприеме терапия с какъвто и да е положителен ефект.
— Но не сте сигурен.
— Не…
Джил обаче беше.
Освен трите сестри, които денонощно се грижеха за Тоби, Джил нае физиотерапевт да провежда всяка сутрин процедури с Тоби. Терапевтът занасяше Тоби в басейна, държеше го на ръце и разтягаше мускулите и ставите — му, докато той не започне да прави бегли опити да движи крайниците си в топлата вода. Никакво подобрение. На четвъртата седмица бе повикан и специалист по говора. Той прекарваше по един час всеки ден в опити да помогне на Тоби да се научи да говори отново, да образува звуците на думите.
След два месеца Джил не виждаше никаква промяна. Абсолютно никаква.
Повика доктор Каплан.
— Трябва да му помогнете някак — настоя тя. — Не можете да го оставите така.
Той я погледна безпомощно.
— Съжалявам, Джил. Опитах се да ви обясня…
Джил седеше в бибилиотеката, сама, дълго след като доктор Каплан си отиде. Усети как се задава едно от най-лошите главоболия, но нямаше време да мисли за себе си. Качи се горе.
Тоби бе превит на леглото, загледан в празнотата. Когато Джил наближи, дълбоките му сини очи светнаха. Следваха Джил, ярки и жизнени, докато тя стигна до леглото и го погледна. Устните му се раздвижиха, за да изпуснат някакви несвързани звуци. Сълзи на отчаяние изпълниха очите му. Джил си припомни думите на доктор Каплан: „Важно е да разберете, че умът не му е увреден по никакъв начин.“ Тя седна на края на леглото.
— Тоби, искам да ме слушаш. Ти ще станеш от това легло. Ще ходиш и ще говориш — сълзите се спускаха по бузите му. — Ще го направиш. Ще го направиш заради мен.
На другата сутрин Джил уволни сестрите, физиотерапевта и речевия терапевт. В мига, в който научи, доктор Каплан побърза да се срещне с нея.
— Съгласен съм за физиотерапевта, Джил, но защо сестрите?! Тоби трябва да бъде под двайсет и четири часово…
— Аз ще бъда с него.
Той поклати глава.
— Нямаш представа какво те чака. Сам човек не може…
— Ще се обадя, ако имам нужда от вас.
И го отпрати.
Изпитанието започна.
Джил щеше да опита това, което лекарите я убеждаваха, че е невъзможно. Първият път, когато го взе на ръце и го сложи в количката, бе уплашена от лекотата му. Свали го долу със специално инсталирания асансьор и започна да работи с него в басейна, както бе гледала да прави физиотерапевтът. Но сега всичко бе различно. Там, където терапевтът бе нежен и ласкав, Джил беше твърда и безмилостна. Когато Тоби се опитваше да проговори, за да каже, че е уморен и не издържа повече, Джил казваше:
— Още можеш. Само веднъж Заради мен, Тоби.
И го заставяше да се мъчи още веднъж.
И още, докато не започнеше да плаче от изтощение. Следобед започваше да учи Тоби да говори.
— Оо… Оооооооо.
— Аа… Ааааааааа…
— Не! Оооооооо. Устните като кръгче, Тоби. Накарай ги да се подчинят. Оооооооо.
— Ааааааааа…
— Не, по дяволите! Ще говориш! Сега кажи — ооооооооо!
И той опитваше отново.
Джил го хранеше всяка вечер, лягаше до него и го прегръщаше. Бавно прокарваше безполезните му ръце нагоре и надолу по тялото си, по гърдите и по меката цепка между краката.
— Почувствай ги, Тоби — шепнеше тя. — Всичко това е твое, скъпи. То ти принадлежи. Искам те. Искам да се оправиш и да се любим отново. Искам да ме чукаш, Тоби.
Той я гледаше с живите си, блеснали очи и издаваше несвързани, хленчещи звуци.
— Скоро, Тоби, скоро.
Джил бе неуморима. Разпусна слугите, защото не искаше никого наоколо. След това започна да готви сама. Поръчваше продуктите по телефона и никога не напускаше къщата. В началото бе постоянно заета да отговаря на обажданията, но после те скоро намаляха и престанаха. Новините вече не включваха бюлетин за състоянието на Тоби Темпъл. Светът знаеше, че той умира. Бе просто въпрос на време.