Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Но Джил нямаше да остави Тоби да умре. Ако си отидеше, тя щеше да умре с него.
Дните се сляха в дълъг, безкраен кръг от тежка, монотонна работа. Джил ставаше в шест сутринта. Първо измиваше Тоби. Той бе напълно безпомощен. Въпреки катетъра и подлогата, понякога се изпускаше нощем и завивките трябваше да се сменят заедно с пижамата на Тоби. Вонята в стаята бе почти убийствена. Джил пълнеше леген с топла вода, взимаше гъба и хавлия и почистваше изпражненията и урината от тялото му. След като го почистваше, подсушаваше и напудряше, тя го бръснеше и сресваше косата му.
— Ето. Виж колко красив изглеждаш, Тоби. Сега трябваше да те видят почитателите ти. Но скоро и това ще стане. Президентът ще дойде. Всички ще пристигнат да видят Тоби Темпъл.
После приготвяше закуската. Правеше попара или каша от сметана или брашно, пържени яйца — храна, която лесно може да подава в устата му. Хранеше го като бебе, говореше през цялото време, обещаваше му, че ще се оправи.
— Ти си Тоби Темпъл — натъртваше. — Всички те обичат, всички те искат обратно. Почитателите ти те чакат отвън, Тоби. Заради тях трябва да се оправиш.
След което започваше нов ден на изтезания.
Караше на количката безполезното му, осакатено тяло към басейна за упражнения. После го разтриваше и започваше речевата терапия. След това идваше време за обяд, а следобед всичко започваше наново. През цялото време не спираше да му приказва колко е велик, колко е обичан. Той бе Тоби Темпъл, а светът го чакаше да се завърне. Вечер взимаше някой от многото албуми и го разгръщаше пред очите му.
— Ето ни тук с Кралицата. Помниш ли как те поздравяваха цяла нощ? Пак ще бъде така. Ще бъдеш по-голям от всякога, Тоби, по-голям от всякога.
През нощта го напъхваше в леглото и пропълзяваше на дюшека, който бе поставила до него, изцедена. Посред нощ се будеше от непоносимата воня на стомашната дейност на Тоби в леглото. Измъкваше се от дюшека, сменяше подлогата и го почистваше. След това вече беше време за приготвяне на закуската и новият ден започваше.
След него друг. В безкрайна върволица от дни. Всеки ден Джил тласкаше Тоби малко по-далече, малко по-силно. Нервите й бяха толкова съсипани, че ако не чувстваше как той се напряга, щеше да го удари по лицето.
— Ще ги бием — казваше яростно. — Ще се оправиш.
Тялото на Джил бе изтощено от мъчителната програма, на която се бе подложила сама, но нощем сънят бягаше от нея. Твърде много видения танцуваха из главата й като сцени от стари филми. Тя и Тоби, обкръжени от репортери на фестивала в Кан… Президентът в дома им в Палм Спрингс казва на Джил колко е красива… Почитателите около Тоби и нея на премиерата… Златната двойка… Тоби, който тръгваше да получи ордена и падаше… падаше… Накрая заспиваше.
Понякога Джил се будеше от внезапно, страшно главоболие, което не искаше да отмине. Лежеше в самотата на мрака, опитваше се да преодолее болката чак до изгрев слънце, когато идваше време да става на крак.
Всичко се повтаряше наново. Сякаш тя и Тоби бяха единствените оцелели след някаква отдавна забравена катастрофа. Нейният свят бе свит до размерите на една къща, една стая, един мъж. Напрягаше се безмилостно от зори до след полунощ.
Напрягаше и Тоби, нейния Тоби, пленник в ада, в свят, в който имаше само Джил, на която трябваше сляпо да се подчинява.
Седмици, мрачни и болезнени, се влачеха и ставаха месеци. Тоби вече се разплакваше, като видеше, че Джил наближава. Знаеше, че ще бъде изтезаван. С всеки ден тя ставаше все по-безмилостна. Караше увисналите му, безполезни крайници да се движат, докато той не изпадаше в непосилна агония. Издаваше ужасни, гърлени молби тя да спре, но Джил казваше:
— Още не. Не и преди да станеш отново мъж, не и преди да им покажем.
Месеше като тесто похабените му мускули. Той бе безпомощно, пораснало бебе, растение, нищо. Но когато Джил го погледнеше, тя виждаше какво ще стане от него и заявяваше:
— Ще ходиш!
Изправяше го и го придържаше, докато местеше крак след крак в някаква гротескна пародия на движение, като някаква пияна, отвързана марионетка.
Главоболията й зачестиха. Ярка светлина, силен шум или рязко движение ги предизвикваха. „Трябва да ида на лекар — мислеше тя. — После, като се оправи Тоби.“ Сега нямаше време и място за нея.