Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Само за Тоби.
Джил бе обладана от някакъв дух. Дрехите й висяха свободно, но тя не знаеше изобщо колко е отслабнала и как изглежда. Лицето и бе слабо и изпито, очите хлътнали. Някогашната лъскава коса бе потъмняла и станала на клечки. Не знаеше и не я бе грижа.
Един ден намери пред вратата си телеграма, в която доктор Каплан я молеше да се обади. Нямаше време. Програмата трябваше да върви.
Дните и нощите станаха кафкианска мътилка от къпане, упражнения, смяна на дрехи и хранене.
И всичко се повтаряше отново и отново.
Намери патерици за Тоби, притискаше пръстите му към тях движеше краката му и го държеше изправен. Опитваше се да му покаже движенията и го разкарваше напред-назад из стаята, докато заспиваше права в неведение коя е тя и какво прави.
Най-после дойде денят, в който Джил видя края на всичко.
Прекара, половината нощ с Тоби и накрая се прибра в спалнята си. Потъна в полудрямка едва призори. Когато се събуди, слънцето бе високо в небето. Бе спала до следобед. Тоби не бе нахранен, изкъпан, преоблечен. Той лежеше в леглото си, безпомощен, очакващ, вероятно изпаднал в паника. Бе изпълнена с бездънна, пронизваща до мозъка на костите умора. Тялото й не се подчиняваше. Лежеше безпомощна, разбираше, че е загубила, че всичко е отишло на вятъра — всички дни и нощи в ада, месеците на агония, нищо нямаше смисъл. Тялото й я предаде, тъй както тялото на Тоби бе предало него. Джил нямаше сила да направи каквото и да е за него и това я накара да заплаче. Всичко свърши.
Чу звук откъм вратата на спалнята и вдигна очи. Тоби стоеше, подпрян на рамката, сам. Треперещите ръце стискаха патерицата, устата му издаваше несвързани бълбукащи звуци, опитваше се да каже нещо.
— Джиииии… Джиииии…
Искаше да каже „Джил“. Тя започна да плаче с глас и не можа дълго да престане.
От този ден подобрението на Тоби бе невероятно. За първи път той осъзна, че ще се оправи. Вече не се противеше, когато Джил го тласкаше извън пределите на неговата издръжливост. Напротив, радваше се. Искаше да се оправи заради нея. Джил стана неговата богиня. Това, което преди бе любов, се бе превърнало в преклонение.
Нещо стана и с Джил. Преди тя се бореше за собствения си живот; Тоби бе само инструмент. Но сега нещата някак си се обърнаха. Тоби сякаш бе станал част от нея. Бяха едно тяло, един разум, една душа, обладани от една и съща цел. Бяха минали заедно през чистилището. Животът му се намираше в ръцете й, тя го бе поддържала, беше му вляла сили, беше го спасила. От всичко това се породи нещо като любов. Тоби й принадлежеше, също както и тя на него.
Джил смени диетата на Тоби, за да навакса изгубеното тегло. Той излизаше на слънце всеки ден и правеше дълги разходки из двора с патерица, после с бастун, натрупваше сила. Когато дойде денят, в който Тоби проходи сам, отпразнуваха събитието с вечеря на свещи в гостната.
Накрая Джил почувства, че Тоби може да бъде показан. Обади се на доктор Каплан и сестрата я свърза незабавно.
— Джил! Ужасно се притесних. Опитах се да се свържа с теб, но никой не отговаряше. Изпратих телеграма, но не получих нищо. Помислих, че си завела Тоби някъде. Той… как…
— Ела и виж сам, Еди.
Доктор Каплан не можеше да скрие учудването си.
— Това е невероятно — каза на Джил. — Това е чудо.
— Наистина е чудо — отвърна Джил. „Само в този живот можеш да правиш собствени чудеса, защото Господ е вечно някъде зает.“
— Хората продължават да ми звънят и да питат за Тоби — каза доктор Каплан. — Никой не е успял да се свърже с теб. Сам Уинтърс се обажда поне веднъж седмично. Клифтън Лоурънс се обажда.
Джил пропусна Клифтън Лоурънс. Но Сам Уинтърс! Това беше добре. Джил трябваше да намери начин да уведоми света, че Тоби Темпъл е все още суперзвезда, че те са все още Златната Двойка.
Джил се обади на Сам Уинтърс на другата сутрин и го попита дали не би желал да посети Тоби. Сам пристигна в къщата след час. Джил отвори вратата да го посрещне, а Сам се опита да прикрие шока от вида й. Джил изглеждаше десет години по-стара от последния път, когато я беше видял. Очите й бяха празни кафяви ями, а лицето й бе прорязано от дълбоки бръчки. Бе отслабнала дотам, че приличаше на скелет.
— Благодаря ти, че дойде, Сам. Тоби ще се зарадва да те види.
Сам се бе приготвил да види Тоби на легло, но изведнъж се стъписа от изненада. Тоби лежеше на матрак до басейна и когато видя Сам се изправи бавно, но уверено и протегна ръка. Изглеждаше загорял и здрав, по-добре отколкото преди удара. Като по някаква странна алхимия, здравето и жизнеността на Джил се бяха прелели в тялото на Тоби, а вълните на опустошаващата го болест, се бяха стоварили върху нея.