Последният убиец

В 10.30 Наваи изкачи стъпалата до главния вход на Държавния департамент. Сутринта бе станал рано, за да излезе от града през южната му част покрай Потомак. Беше поел към Мериланд по южното шосе чак до Форт Вашингтон Форест, където бе свърнал от главния път и бе поел към Пискатуей Крийк. Там бе захвърлил в реката цялата екипировка, която бе закупил предния петък. Чувстваше се отлично. Всичко вървеше според плана: печатите, които беше излял, щемпелите, с които бе щемпелувал фотографиите и подписите, картите за самоличност, които бе произвел от картон, мастило и пластмасово фолио. След завръщането си в града той обиколи голям брой магазини, предлагащи копирни услуги, преснимайки различните документи, които беше приготвил през седмицата. Копията естествено не му бяха нужни и той ги накъса и изхвърли. Бяха му нужни многобройни отпечатъци по документите и той ги бе осигурил. Защото ако документите съдържаха единствено само неговите отпечатъци, при първата проверка всичко моментално щеше да стане ясно. Преди да се качи в Държавния департамент прекара половин час в колата пред Белия дом, взирайки се в прозорците на Овалния кабинет. Картър го нямаше там, но Наваи не го знаеше, а и това все още нямаше значение — той не търсеше жертвата си, а се молеше с броеница в ръка Бог да му помогне в начинанието.

На входа на Държавния департамент беше поставен на пост един морски пехотинец с инструкцията да придружи Наваи до офиса на Артър Пайк на третия етаж. След като претърси основно Наваи, придружавайки действията си с учтиви извинения, и провери съдържанието на черната му кожена чанта, стражът го въведе в асансьора, качи го до третия етаж и го поведе по коридора със сините стени, перпендикулярен на дългото южно крило на зданието. През прозорците отдясно се виждаше мемориалът на Линкълн със статуята на брадатия радетел за човешката свобода. Отвъд него под бледото ноемврийско слънце блестеше река Потомак.

Артър Пайк го очакваше в кабинет 320, превърнал се за момента в най-важния отдел на Държавния департамент. В залата за иранската криза на същия етаж екип експерти полагаха всички усилия да извлекат от необичайно оскъдните източници информация за развоя на събитията в страната, известна под названието „Дъгата на кризата“, простираща се под огромния издут търбух на Русия от Турция до Афганистан. Именно тук в кабинета на шефа на отдела по иранските работи се вземаха най-съдбоносните решения въз основа на това дали информацията е с приоритет за държавния секретар или самия президент.

Изпит и изхабен мъж на четиридесет и три години, Пайк демонстрираше последиците от едно почти непрекъснато напрежение. Последните две седмици след завземането на посолството в Техеран се бяха превърнали в непрестанен кошмар наяве и краят му не се виждаше. Възпитаник на Принстънския университет, той имаше научни степени по политическите науки и персийски език и култура; докторатът му, завършен през 1962 година, беше на тема „Разпределението на властта в иранската политическа система“, но подобно на повечето наблюдатели той бе пропуснал да забележи действителното значение на все по-надигащата се религиозна вълна в опозицията на шаха. И от няколко месеца насам вече съжаляваше горчиво, че навремето бе решил да се посвети на иранските проблеми.