Преследвана

Исках да възразя, но си спомних какво ми каза Калона, преди да ме целуне. Нарече ме с името, което бе използвал в нощния ми кошмар. «И аз откликвам машинално, сякаш душата ми го познава от векове», прошепна един предателски глас в главата ми. Обзе ме невъобразим страх, ръцете ми затрепериха и цялата настръхнах.

— Той ме нарича Ая.

— Името ми звучи познато. Какво означава? — Така се е казвала девицата, която жените Гигуа са създали, за да хванат Калона.

Дарий въздъхна тежко.

— Е, поне знаем защо те защитава. Мисли си, че ти си неговата любима.

— На мен ми прилича повече на мания, отколкото на любов — казах бързо. Не исках да допусна дори за миг, че Калона може да е обичал Ая. — Освен това не бива да забравяме, че Ая го е подмамила и с нейна помощ хората са го затворили в земята за повече от хиляда години.

— И любовта му лесно може да премине в ярост — стомахът ми се стегна на топка. — Може би ме иска до себе си, за да ми отмъсти. Всъщност нямам представа какво точно замисля. Неферет искаше да ме убият, но той я спря, каза й, че може да използват способностите ми.

— Но ти никога няма да предадеш Никс — каза Дарий.

Аз кимнах и казах бавно:

— И когато той го осъзнае, не виждам защо ще иска да ме задържи.

— Той гледа на теб като на мощен противник, който може отново да го плени — каза замислено Дарий.

— Както и да е — завъртях глава. — Кажи сега какво още трябва да направя за раната ти. После ти предлагам да отидем и да намерим другите, за да се махнем оттук.

Той започна да ме направлява и с общи усилия успяхме да почистим дългия разрез, при което се наложи да излея цялото шише със спирт в раната му, за да «я предпазим от всяка възможна инфекция, която кръвта на гарвана-демон би могла да причини», както се изрази воинът. Аз самата бях забравила, че преди да разреже бузата му, този нож бе забит в гърдите на Рефаим и че навсякъде около нас имаше от гадната кръв на този мутант. Промих раната, после Дарий ми помогна да намеря онова странно, но готино нещо, наречено «Дермабонд», познато като течно кожно лепило, и изстисках от него по протежението на целия разрез, притиснах двата края на раната един към друг и та дам! Като изключим голямата резка през лицето, Дарий заяви, че се чувства като нов, въпреки че аз се усъмних в думите му, като имах предвид, че не бях най-надеждната медицинска сестра на света.

След това се спуснахме да ровим из шкафовете, понеже не можех да тръгна пред всички с увит около себе си чаршаф. Няма да повярвате какви отвратителни тънки като хартия «нощница» намерихме в едно от чекмеджетата (ох, моля ви се, та това изобщо не бяха истински нощници). Нямах представа защо болниците те карат да обличаш такива грозни полупрозрачни неща. Човек и без това се чувства достатъчно зле, щом е там. Струваше ми се пълна безсмислица. Най-после намерихме някакви зелени операционни екипи, прекалено големи за мен, но какво да правя. Все пак бяха по-добре от чаршафа. Довърших тоалета си с някакви болнични обувки и попитах Дарий за чантата си. Той предположи, че може да е останала в джипа. Много тъпо от моя страна, но аз започнах да чупя пръсти, изплашена, че може да съм си изгубила шофьорската книжка и телефона. После се разтревожих, че сигурно няма да улуча същия нюанс на страхотния си блясък за устни «Улта», когато отида да си купя нов. Пълни глупости!