Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— О. — Тя изглеждаше малко разочарована. — Ще трябва да променя книгата.
— Съжалявам.
Момиченцето сви рамене.
— Като бях малка, мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат, но ти не дойде. Тате беше много тъжен.
Вълната от объркване му докара гадене. Земята се люшна за миг и сякаш щеше да се преобърне отгоре му.
— Какво?
— Алорнис! — Към тях бързаше красива жена с къдрава черна коса и простичко вълнено наметало. — Алорнис, ела тук!
Момичето се нацупи с досада.
— Сега ще ме прибере.
— Извинявам се, братко — каза задъхано жената и дръпна момиченцето за ръка. Въпреки видимото ѝ раздразнение Вейлин виждаше нежността ѝ към детето. — Дъщеря ми е много любопитна. Надявам се, че не е била досадна.
— Алорнис ли се казва? — попита Вейлин. Объркването премина в ледено изтръпване.
Жената стисна детето още по-силно.
— Да.
— А вашето име, милейди?
— Хила. — Тя се насили да се усмихне. — Хила Джустил.
Не му говореше нищо. „Не познавам тази жена.“ Видя в изражението ѝ нещо извън притесненията за детето. „Разпознаване. Тя познава лицето ми.“ Обърна очи към момиченцето и го огледа внимателно. „Хубаво като майка си, същата челюст, същият нос… различни очи. Тъмни очи.“ Осъзнаването връхлетя като виелица и замени изтръпването с нещо студено и твърдо.
— На колко си години, Алорнис?
— На десет и осем месеца — отвърна чинно тя.
— Почти единайсет. Аз бях на единайсет, когато баща ми ме доведе тук. — Видя празните ѝ ръце и изпуснатия букет. — Винаги съм се чудел защо го направи. — Наведе се, взе зимничетата и клекна пред Алорнис. — Да не ги забравиш. — Усмихна се и тя му отвърна. Вейлин се опита да запамети образа ѝ.
— Братко… — започна Хила.
— Не бива да обикаляте тук. — Той се надигна, отиде до Плюй и хвана юздите му. Конят явно усети настроението му и позволи да бъде възседнат без съпротива. — Тези гори са опасни през зимата. По-добре берете цветя другаде.
Хила притискаше дъщеря си и се бореше със страха.
— Благодаря, братко — промълви накрая. — Ще те послушаме.
Вейлин погледна за последно към Алорнис и пришпори Плюй. Този път прескочи брезата без колебание и препусна през дърветата, оставяйки майката и детето назад.
„Винаги съм се чудил защо ме остави… Сега вече знам.“
Месеците течаха, зимата премина в пролет, а Вейлин не говореше повече от необходимото. Тренираше, видя раждането на кутретата на Белег, слушаше радостните истории на Френтис за живота в Ордена, яздеше вироглавия си кон и не казваше почти нищо. Студът, изтръпналата празнина от срещата с Алорнис бе непрекъснато с него. Виждаше постоянно лицето и тъмните ѝ очи. „Десет години и осем месеца…“ Майка му бе умряла преди пет години. „Десет години и осем месеца.“
Кейнис опита да го заговори, да го привлече с една от историите си за битката в гората Урлиш, където армиите на Ренфаел и Азраел се бяха сражавали цял ден и цяла нощ. Беше отпреди създаването на Кралството, когато Янус бил още лорд, а четирите владения били разделени и се дърлели кой да управлява. Янус ги бе обединил с мъдрите си думи, острия си меч и силната си Вяра. Идеята за държава, управлявана от крал, слагащ Вярата на първо място, бе привлякла Шестия орден. Точно атака на Ордена бе разбила ренфаелския строй и бе донесла победата. Вейлин изслуша историята, без да коментира. Беше я чувал много пъти.
— И когато довели лорд Терос пред краля, ранен и окован, той предпочел смъртта пред това да коленичи пред самозваното пале. Крал Янус изненадал всички, като се засмял. „Не искам да коленичиш, братко. Нито да умираш. Тази държава няма да има полза от смъртта ти.“ А лорд Терос отвърнал…
— „Твоята държава е налудничава мечта“ — прекъсна го Вейлин. — Кралят се засмял отново и двамата спорили цял ден и цяла нощ, докато спорът не преминал в дискусия, и най-сетне Терос съзрял мъдростта в идеите на краля. Оттогава е най-верният ни васал.
Кейнис помръкна.
— Разказвал съм ти го това.
— Поне сто пъти. — Бяха до реката и гледаха как Френтис и хлапетата от групата му играят с палетата на Белег. Кучката бе родила шест, четири мъжки и две женски. Изглеждаха безобидни космати топки, докато ги ближеше на пода в кучкарника. Бяха пораснали бързо и вече бяха наполовина на нормалните кучета, но още вървяха несигурно и се търкаляха като кутрета. Френтис си бе изпросил да ги кръсти, но изборът му се оказа доста прозаичен.