Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
Не успя да прецени правилно прескачането на една повалена бреза и Плюй с характерния си лош нрав се дръпна назад и Вейлин се изтърси на замръзналата земя. Другарите му се засмяха и продължиха да препускат напред.
— Проклета кранта! — извика Вейлин, надигна се и заразтрива натъртения си гръб. — Ставаш само за въртене на мелничарско колело.
Плюй оголи зъби непокорно и провлачи крак, преди да започне да пасе неуспешно от шубрака. В един от по-съзнателните си периоди инструктор Ренсиал бе казал да не приписват човешки емоции на животно с мозък колкото ябълка.
— Конете имат чувства само към другите коне. Грижите и поривите им са неразбираеми за нас, както те не разбират мислите ни.
Вейлин видя как конят му обърна задник и реши, че животното има неестествената способност да демонстрира човешкото качество безразличие.
— Конят ти не те харесва много.
Очите му я засякоха мигновено, а ръцете му се стрелнаха инстинктивно към оръжията. Момичето беше десетинагодишно, увито с кожи против студа, бледото му лице го гледаше с нескрито любопитство. Беше се появило иззад един дебел дъб. Стискаше букет жълти цветя, казваха се зимничета. Околните гори бяха пълни с тях и хората от града ги беряха често. Вейлин нямаше представа защо. Инструктор Хутрил ги бе научил, че не стават нито за ядене, нито за лекарство.
— Мисля, че предпочита да се върне в степите. — Вейлин седна на повалената бреза и намести ножницата си.
За негова изненада момиченцето се приближи и седна до него.
— Казвам се Алорнис — рече то. — А твоето име е Вейлин Ал Сорна.
— Така е. — След летния панаир бе свикнал да го разпознават. Всеки път като се приближеше до града привличаше погледи и го сочеха с пръст.
— Мама казва, че не трябва да говоря с теб — продължи Алорнис.
— Сериозно? Защо?
— Не знам. Мисля, че на тате няма да му хареса.
— Тогава може би не трябва.
— О, аз често не ги слушам. Лоша съм. Не правя като другите момичета.
Вейлин усети, че се усмихва.
— Какво не правиш?
— Не шия и не обичам кукли, правя бели и рисувам картинки, каквито не бива, и съм по-умна от момчетата, и ги карам да се чувстват глупаво.
Вейлин щеше да се засмее, но видя колко е сериозна. Тя сякаш го изучаваше, а очите ѝ шареха по лицето му. Трябваше да му е неудобно, но му се стори странно мило.
— Зимничета — каза той и кимна към букета. — Те за бране ли са?
— О, да. Ще ги нарисувам и ще ги опиша. Имам голяма книга с цветя, аз съм си ги нарисувала. Тате ме научи на имената им. Той знае много за цветята и растенията. Ти разбираш ли от цветя и растения?
— Малко. Знам кои са отровни и кои стават за ядене и лекарство.
Тя се намръщи към букета.
— Тези ядат ли се?
Той поклати глава.
— Не, нито имат лечебни свойства. По принцип не стават за нищо.
— Те са част от красотата на природата. — На гладкото ѝ чело се появи тънка бръчка. — Това значи, че стават за нещо.
Този път той не се сдържа и се засмя.
— Вярно. — Огледа се за следа от родителите на детето. — Нали не си тук сама?
— Мама е в гората. Аз се скрих зад дъба, за да видя как яздиш. Падна много смешно.
Вейлин погледна Плюй, който демонстративно обърна глава в другата посока.
— И конят ми мисли така.
— Как се казва?
— Плюй.
— Това е грозно.
— И той е грозен. Но си имам куче, което е още по-грозно.
— Чувала съм за кучето ти. Голямо е като кон и си го укротил, след като сте се били цял ден и цяла нощ по време на Изпитанието на пустошта. Чувала съм и други истории. Записвам ги, но трябва да крия книгата от мама и тате. Чувала съм, че си победил десет мъже сам и вече са те избрали за следващ аспект на Шестия орден.
„Десет мъже? Последния път бяха само седем. Докато стана на трийсет, ще ги изкарат стотина.“
— Бяха четирима, а аз не бях сам. А следващият аспект не може да бъде избран, докато сегашният не умре или не се оттегли. И кучето ми не е голямо като кон, нито пък сме се били цял ден и цяла нощ. Ако се бяхме били и пет минути, щях да загубя.