Тайният орден
- Автор: Тор Брэд
- Серия: Скот Харват #12
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ера“
- ISBN: 978-954-389-263-1
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайният орден». Краткое содержание книги:
— По-скоро ние попаднахме на тях.
— Искаш да кажеш, че са пратили екип на Флорентино?
Докато правеше поредния завой, за да провери дали някой не ги следи, Макгий само кимна.
— Мисля, че след всеки от бившия ти екип има опашка.
— Но защо убиха Флорентино?
— Не са имали намерение да го ликвидират. По-скоро искаха да ликвидират теб.
Райън мълча известно време, докато думите му отзвучат.
— Уцелиха го в основата на шията и в горната част на гърдите — додаде Макгий. — Точно там където…
— Би била главата ми, ако не бях залегнала — довърши тя изречението му.
— С този късмет най-добре да спрем и да купим лотариен билет.
— Не беше късмет — отвърна тя замислено. — По-скоро инстинкт, Флорентино знаеше, че са там. Очите му го издадоха. Не знам защо, но някакъв вътрешен глас ми подсказа да реагирам така.
— Както искаш го наречи, но е добре да се вслушваш в него. Радвам се все пак, че уцелиха него, а не теб.
Тя мълчеше.
Макгий натисна газта, за да използва зелената светлина на следващия светофар. Щом кръстовището остана зад гърба им, той попита:
— Мислиш ли, че е знаел какво смятат да направят с теб?
— Не — тръсна глава Райън. — Някога бяхме приятели. Ако е знаел, щеше да ми даде знак по някакъв начин.
— Може и да го е направил.
Тя отново потъна в мълчание и Макгий не настоя да продължат разговора.
— Все пак се радвам, че си ме последвал в уличката. Благодаря ти.
— Пак щеше да се справиш — отбеляза той. — С този твой инстинкт.
— Прав си. Чист късмет си беше.
— Не започвай да премисляш и да се губиш в догадки, да анализираш прекалено. Каквото било, било. Свърши. — Позна ли някого от стрелците? — реши да смени темата той.
— Не. Никога не съм ги виждала.
— Не знам в каква каца с мед е натопил мръсните си пръсти Дъркин, но определено има достъп до сериозни човешки ресурси. Двама чистачи у дома, двама при теб и сега още двама при Флорентино.
— Ако предположенията ти са верни — рече тя — и той е поставил хора, които да наблюдават останалите от екипа, няма да успеем да ги доближим, камо ли да ги накараме да говорят с нас.
— И въпреки това има един начин — напомни ѝ Макгий.
— Не, Боб, казах ти. Никакви деца.
— Преди стрелбата ти бяха приложили само тейзър. Мислех, че след нея ще промениш мнението си.
— Не съм. Ще се наложи да мислим за друг начин.
— Да, но фабриката за идеи на Макгий е затворена за ремонт. Ще трябва сама да измислиш.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че няма да ми помогнеш? — извърна тя лице към него.
— Само казвам, че споделих своята най-добра идея. А тя е и единствената. Нямам повече. Това е.
Не му повярва.
— Само трябва да помислим по-добре.
— Опитам ли се да го направя, от ушите ми ще започне да излиза дим. Виж, познаваш ме, аз съм прост човек. Кариерата ми се гради на преследване на лошите, ритане на вратите им и стрелба в главите. Случвало се е да забавя последната част, за да разменя по някоя дума с тях, но не се е случвало често. Не ме бива в изготвянето на стратегии. Не съм правил сложни планове и заговори. Знам да ритам врати. В кръвта ми е и не се срамувам от това. Доколкото знам, най-краткият път между две точки е правата линия. Обикновено най-простият отговор е най-добрият.
— Чакай малко — прекъсна го тя. — Я повтори това последното.
— Кое? За най-простия отговор ли?
— Не, първата част.
Той отклони поглед за миг от пътя и я погледна.
— Че най-краткото разстояние между две точки е правата линия?
— Ето това е — отвърна Райън и лицето ѝ грейна от задоволство.
— Кое е това?
— Нещо, което Том Къшинг, шефът на екипа, обичаше да повтаря. Че най-краткият път между две точки не е правата линия, а ъгълът.
— Което ще рече?
— Ще рече — започна тя, докато отваряше жабката, за да види дали има карта, — че знам как ще победим Фил Дъркин в неговата игра.
41. глава
Излъга го. Каза му, че се казва Клоуи. Той знаеше, че не е така, но пък нямаше никакво значение. Проститутките лъжеха. Наркоманите лъжеха. Бегълците лъжеха. Всички лъжеха. Когато инстинктът ѝ се събуди и страхът я завладя, той ѝ каза, че няма да я нарани. Тя знаеше, че я лъже, но в този момент нямаше какво друго да направи, освен да умре.
Лекарите също лъжеха. Бяха го уверили, че докато старателно взима лекарствата си, ще може да държи нещата под контрол, а поднещаразбираха поривите и импулсите му, онази първична част от него, която изпитваше наслада от властта и отнемането на живот. Представяше си, че е лъв в саваната, свободен да изяде каквото си поиска, когато е гладен. Разбира се, лекарите бяха за това. От тях се очакваше да ограничат „апетита“ му.
Това не значеше, че той спря да убива. Викаха го за това от време на време, пращаха го тук-там по задачи. Един от лекарите веднъж го попита очаква ли да му обяснят някога защо получава поръчки. Сеансът тогава беше много искрен, но и темата беше такава. Той само сви рамене. Не се нуждаеше от обяснения или оправдания. Всичко беше въпрос на хармония. Без някаква форма на равновесие всички живи създания в саваната, дори лъвът, ще умрат. Да хванеш антилопа куду, бивол, жираф или дори слон от време на време, е само естественият начин за поддържане на баланса. Той беше лъвът и правеше онова, което лъвовете правят.