Тайният орден

Заобиколи контейнера и подаде свободната си ръка на Райън.

— Жив ли е? — попита тя.

— Не мисля — отвърна Макгий.

Райън се наведе, за да огледа обстановката и да провери пулса на бившия си колега.

— Какво стана, по дяволите?

— Поне трима стрелци — отговори Макгий и посочи с пистолета си към телата на земята. Воят на полицейските коли беше вече на по-малко от три пресечки.

— Трябва да тръгваме.

— Провери джобовете им — посочи Райън с глава към телата. — Аз ще видя тези на Флорентино.

— Чиста загуба на време. Да вървим.

— Боб, моля те.

Той само поклати глава и притича до мъртвите мъже. Когато приключи, Райън се присъедини към него. Държеше айфона на Флорентино.

— Това не го взимаме с нас — категоричен беше бившият оперативен на Делта Форс, посочвайки апарата.

— Ще ни проследят по него.

Прав беше.

— Искам само да видя какво има в него и веднага го хвърлям.

— Добре. Само да изчезваме час по-скоро.

Райън кимна и последва колегата си, който вече подтичваше по тясната уличка. Малко преди ъгъла той спря и се ослуша.

— По дяволите — промърмори.

— Какво има?

— Полицията ще е тук всеки миг. Ще се наложи да изберем по-дългия път до колата.

На идване поспориха къде да паркират — по-близо до бара или по-далеч. Райън бе настояла за по-близкия вариант, в случай че се наложи по някаква причина да изчезват бързо. Имаха аргументи в полза и на двата варианта, така че се спряха на нещо средно.

Тръгнаха в посока, перпендикулярна на звука на сирените, като се стараеха да не се набиват на очи. Полицаите щяха да се устремят към мястото на стрелбата, като междувременно си отварят очите за възможните стрелци, които вече напускат мястото. Райън беше почти сигурна, че информацията, която е стигнала до служителите на реда, едва ли е била повече от това, че на даден адрес се стреля, но не искаше да поемат излишни рискове. Нямаше начин да стигнат до дъното на тази история с Фил Дъркин, ако попаднат зад решетките.

Нямаше да успеят и ако междувременно ги убият. И въпреки всичко в главата на Райън се въртяха въпроси, чиито отговори би искала да чуе, но предпочете да замълчи. Налагаше се да си отварят очите не само за полицията, но и за възможни преследвачи от страна на стрелците. И двамата с Макгий трябваше да се движат не само бързо, но и безшумно.

Съвсем близо до колата тя извади телефона на Флорентино и прехвърли набързо текстовите съобщения, надникна да види кого бе търсил предишните дни.

— Нещо интересно? — попита Макгий.

— Само лични неща. Нищо, което можем да използваме — отвърна тя и пусна апарата в най-близката канализационна шахта.

— И у труповете в уличката нямаше нищо. Нито лични карти, нито дори боклуци в джобовете. Нищо!

— Още професионалисти.

Макгий кимна. Една пряка по-нататък чуха да приближава нова полицейска кола и побързаха да влязат в мустанга.

Вече достатъчно далеч от бара, Райън попита:

— Как, по дяволите, попаднаха на нас?