Върховното кралство [Рицарят]

Лорн разбра, че сънят няма да дойде. Въздъхна и стана с изкривено от болка лице — кръстът го болеше от дългите дни мъчителна езда. Взе меча си, дискретно направи знак на часовите и излезе.

Застанал пред входа на пещерата, Лорн можеше на спокойствие да оцени покоя наоколо и тъй като дните бяха ужасно горещи — прохладата на планинския вятър. Нощта беше ясна, луната светеше високо. Бледите съзвездия на Голямата мъглявина се простираха към хоризонт от черни хребети. Виждаше се прекрасно и Лорн изпита облекчение, че не трябва да си пази очите от хапещото слънце.

Остави се да го обгърне спокойствието на дивите планини на Аргор и се усмихна…

… преди да забележи двама мъже, които се бяха отдалечили леко от пещерата и разговаряха тихо така, че никой да не може да ги чуе.

Лорн лесно разпозна величествения силует на графа. Но трябваше да изчака другият да се обърне с лице към него, за да познае Гилем. За момент се поколеба дали да се приближи безшумно, но предпочете да ги наблюдава от разстояние.

Жестовете на Теожен изразяваха обич към младия мъж — бащински жестове. Без съмнение той го познаваше от най-ранното му детство и сигурно му даваше съвети и го успокояваше в навечерието на предстоящата битка с гелтите, които преследваха от дни. Гилем слушаше, кимаше, видимо се мъчеше да направи добро впечатление, искаше да се покаже смел.

След малко Теожен го възнагради с едно мъжко потупване, което целеше да разсее последните му съмнения и да събере всичката му смелост. След това се разделиха. Потънал в мрачните си мисли, Гилем се върна в пещерата, без да види Лорн, който беше седнал на една голяма, плоска скала. Графът обаче го видя и седна до него, като уморено въздъхна.

— Чухте ли? — попита той.

— Не, но разбрах.

— Страхува се.

— Какво по-нормално? Колкото по-навътре навлизаме в планината, толкова по-уязвими ставаме. Конете ни са преуморени, а скоро няма да имаме и храна. Хората се съмняват. А утре ще трябва да разделим силите си, за да продължим преследването.

— Скоро ще настигнем гелтите. Утре. Или в другиден.

— И ще умрат хора. Гилем е прав да се страхува.

— Той не се страхува да умре.

— Греши.

Заинтригуван, Теожен се обърна към Лорн.

Какво общо имаше този мъж с младия рицар, който беше някога? Лорн беше на възрастта на Гилем, когато графът го срещна за пръв път в двора на Върховното кралство. Няколко години по-късно се върна увенчан със слава от околностите на Валмир, беше приет в Сивата гвардия и щеше да се жени за великолепната Алисия дьо Лоранс, дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Сякаш съдбата му се усмихваше. Също като щастието му, и успехът му беше дързък и невероятен.

— Вие също не спите — отбеляза Теожен.