Кралица на сенките

Искрата в безсмъртните очи на вещицата пламна още по-ярко. Лош знак.

Но Елида продължи с работата си, подавайки ù измитите паници и чинии.

– Интересно занимание за дъщерята на лорд – отбеляза Астерин, достатъчно тихо, че никой друг в оживената кухня да не я чуе.

– С радост помагам.

– Веригата около глезените ти ми подсказва друго.

Ръцете на Елида не трепнаха, съдът в тях не се изплъзна нито със сантиметър.

Само пет минути, а после можеше да си измисли някакво оправдание и да избяга оттук.

– Никой друг в крепостта не е окован като роб. Какво те прави толкова опасна, Елида Локан?

Елида сви рамене. Вещицата я подлагаше на кръстосан разпит. Манон я бе нарекла съгледвачка. Явно подчинената ù бе решила сама да се увери що за заплаха представлява.

– Знаеш ли, хората открай време гледат на нас с омраза и страх – продължи Астерин. – Рядко се случва да заловят някоя от нас, да я убият, но стане ли... О, впускат се в такива ужасии. В Западната пустош са изобретили специални машини за разчленяването ни. Глупаците така и не разбраха, че за да ни изтезават, да ни накарат да се молим – тя сведе поглед към краката на Елида, – е нужно само да ни сложат вериги. Да ни държат приковани към земята.

– Съжалявам да го чуя.

Две от скубачките на пилета бяха пъхнали коси зад ушите си в безполезен опит да ги подслушват. Астерин обаче знаеше как да говори дискретно.

– На колко си... петнадесет? Шестнадесет?

– Осемнадесет.

– Дребничка си за възрастта си. – Астерин плъзна такъв поглед по тялото ù, че Елида се зачуди дали вещицата не вижда през домашното сукно на роклята ù плата, с който пристягаше едрите си гърди. – Сигурно си била на осем или девет години, когато магията загина.

Елида затърка следващия съд. Щеше да го довърши и да си тръгне. Разговорите за магия с тези хора, повечето от които само чакаха да продадат събраната информация на ужасяващите владетели на това място, несъмнено щяха да ù спечелят разходка до бесилото.

– По онова време младите вещици, твои връстници – продължи Третата, – така и не успяха да полетят. Овладяват силата чак с първото си кървене. Сега поне си имат уивърни. Но не е същото, нали?

– Няма как да знам.

Астерин се приведе към нея, държейки железен тиган в дългите си, кръвожадни ръце.

– Но чичо ти знае, нали?

Елида се сви още повече и се престори, че обмисля въпроса ù, за да спечели няколко секунди.

– Не разбирам.

– Никога ли не си чувала вятърът да шепне името ти, Елида Локан? Не си ли усещала повика му? Не си ли се вслушвала в него, жадна да отлетиш към хоризонта, към чужди земи?

Беше прекарала по-голямата част от живота си заключена в кула, но в някои нощи, по време на свирепи бури...

Елида успя да изтърка и последната частица загоряла храна от съдината, изплакна я и я подаде на вещицата, бършейки ръце в престилката си.