Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Не, милейди. И не мисля, че някога ще ми се случи.
Наистина мечтаеше да избяга, да се покрие в другия край на света и да забрави всички тези хора. Но шепнещият вятър нямаше нищо общо с това.
Черните очи на Астерин сякаш я погълнаха цяла.
– Ще чуеш вятъра, момиче – заяви с тих авторитет, – защото се случва на всички, в чиито вени тече кръвта на Железни зъби. Изненадана съм, че не го знаеш от майка си. Предава се по майчина линия.
Вещерска кръв. Кръвта на Железните зъби. В нейните вени... в рода на майка ù.
Невъзможно. Нейната кръв беше червена, а и нямаше нито железни зъби, нито железни нокти. Същото важеше и за майка ù. Ако в потеклото ù се криеше нещо вещерско, то беше старо и отдавна забравено. И все пак...
– Майка ми почина, когато бях дете – обясни тя, извърна лице и кимна за довиждане на главния готвач. – Не знам нищо от нея.
– Жалко – каза Астерин.
Всички слуги се обърнаха, за да я наблюдават как куцука към изхода, а въпросителните им погледи ù казваха достатъчно – не бяха чули нито дума.
Малко облекчение.
Богове – о, богове! Вещерска кръв.
Елида заизкачва стълбите, всяка от които запращаше остра болка в крака ù.
Затова ли Върнън я държеше в окови? За да ù попречи да излети, ако някога я споходеше дори малко от тази мощ? Затова ли прозорците в онази кула в Перант имаха решетки?
Не, не. Тя се числеше към човешката раса. Напълно.
Но когато всички онези вещици се събраха и чу слуховете за демони, искащи да... да... се чифтосват с тях, Върнън я бе довел тук. И се бе сближил неочаквано много с херцог Перингтън.
С всяка стъпка нагоре Елида се молеше на Анийт, Покровителката на мъдростта, и тя, и Третата да грешат. Осъзна, че няма представа къде отива, чак когато достигна входа към кулата на Манон.
Нямаше къде да избяга. Към кого да се обърне.
Фургоните с храна се очакваха след няколко седмици. А Върнън можеше да я предаде на демоните по всяко време. Но защо не го бе сторил веднага? Какво чакаше? Да провери дали експериментите ще се окажат успешни, преди да я предложи като разменна монета за по-голямо могъщество?
Ако наистина беше чак толкова ценна стока, трябваше да избяга още по-надалеч от Върнън. Не само до Южния континент, но и отвъд него, до неизвестни, непознати земи. Но как? Та тя нямаше пукната пара? Водачката на Крилото обаче оставяше кесии с монети из цялата си стая. Елида вдигна поглед към стълбището, чийто горен край се губеше в сумрака. С толкова пари можеше да подкупи някого – било страж или пък вещица от по-долните редици. Трябваше да намери начин за бягство. Незабавно.
Заизкачва бързо стълбите, макар че глезенът ù виеше от болка. Нямаше да вземе цяла кесия, а само по няколко монети от всяка, за да не забележи Водачката на Крилото.
За щастие, стаята на вещицата се оказа празна. И множеството кесии бяха разхвърляни с небрежност, каквато само безсмъртно същество, ламтящо единствено за човешка кръв, можеше да постигне.
Елида се зае да тъпче с монети джобовете си, превръзката около гърдите си и едната си обувка, за да не дрънчат и да не ги открият накуп, ако случайно я хванат.
– Ума ли си загуби?
Елида замръзна.
Астерин стоеше облегната на стената със скръстени пред гърдите ръце.
Третата се усмихваше и острите ù като бръсначи железни зъби проблясваха на следобедната светлина.
– Ах, ти, неустрашима лудетино – рече вещицата, обикаляйки Елида. – Май не си толкова кротка, колкото се преструваш, а?
О, богове!
– Да крадеш от Водачката на Крилото...
– Моля ви – прошепна Елида. Може би само така имаше шанс. – Моля ви...трябва да се махна оттук.
– Но защо?
Вещицата погледна към кесията с монети в ръцете на Елида.
– Дочух какво ще правят с Жълтоногите. Чичо ми... ако наистина... ако наистина във вените ми тече вашата кръв, не мога да му позволя да ме използва за такова нещо.
– Бягаш заради Върнън... Е, поне вече знаем, че не си негова съгледвачка, малка вещице.
Третата се ухили и усмивката ù беше почти толкова ужасяваща, колкото тази на Манон.
Затова ù беше заложила капан с онази тайна, за да види накъде ще хукне.
– Не ме наричайте така – прошепна Елида.
– Толкова ли е страшно да бъдеш вещица?
Астерин разпери пръсти, любувайки се на железните си нокти под смътната светлина.
– Не съм вещица.
– Каква си тогава?
– Нищо. Аз съм никой. Едно нищожество.
Вещицата изцъка с език.
– Всеки е нещо. Дори най-незабележителната вещица си има свое сестринство.