Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Господарят ù стисна пръстите ù в убийствена хватка и я придърпа близо до себе си, уж за прегръдка.
– Вече два пъти пропускаш да изпълниш обещанието си, скъпа моя. Казах в безсъзнание.
– Май яростта ме надви.
Тя се отдръпна от него. Лявата ù ръка пулсираше от жестокото ухапване на демонската твар. Кучи син. Почти усещаше как черната му кръв се просмуква в дебелата кожа на ботуша ù, усещаше тежестта на гнусната течност върху пръста на крака си.
– Очаквам резултати от теб, Ансел. Скоро.
– Не се безпокой, господарю. – Каол се отправяше към един тъмен ъгъл, а Несрин се носеше като сянка зад него. Несъмнено се подготвяха да тръгнат по петите на Валгите. – Ще си получиш заслуженото.
Тя надникна към Лизандра, която не гледаше как вадят трупа от ямата, а как валгските стражи се изнизват от пивницата. В очите ù гореше хищническа злоба. Елин се покашля, а Лизандра примигна и по изражението ù веднага се изписаха неспокойство и отвращение.
Елин понечи да си тръгне, но Аробин я спря с думите:
– Не ти ли е любопитно къде е погребан Сам?
Очаквал беше въпросът му да я прониже като стрела. През цялото време бе държал печелившата карта, правилното оръжие. Дори Лизандра изтръпна.
Елин се обърна бавно.
– Има ли цена тази информация?
Той стрелна очи към бойната яма.
– Току-що я плати.
– Не бих се учудила да ми кажеш грешно място, за да злорадстваш, че нося камъни на нечий чужд гроб.
Не цветя – в Терасен никога не носеха цветя на покойниците. Вместо това посещаваха гробовете им с малки камъчета, които трупаха, за да им покажат, че не са ги забравили.
Камъните бяха вечни за разлика от цветята.
– Обиждаш ме с подобни обвинения. – Изваяното му лице обаче говореше друго.
Той скъси разстоянието помежду им и прошепна тихо: – Нали знаеш, че ще си платиш рано или късно?
Тя оголи зъби.
– Това заплаха ли е?
– Просто съвет да си припомниш какво държа в ръцете си – отвърна кротко той – и какво мога да предложа на теб и близките ти в момент, когато имаш отчаяна нужда от толкова много неща: пари, бойци... – Очите му отскочиха към капитана и Несрин, които вече излизаха през вратата. – Неща, необходими и на приятелите ти.
Срещу подходяща цена – винаги срещу подходящата цена.
– Просто ми кажи къде си погребал Сам и ме остави на мира. Трябва да почистя обувките си.
Аробин се усмихна, доволен, че я е убедил да приеме малкия му подарък.
Съвсем скоро щеше да ù предложи друга сделка... и друга, готов да я изнудва, за да ù отпусне необходимото. Каза ù мястото – малко гробище край реката. Не криптите на Крепостта, където погребваха повечето асасини. Навярно за да потъпче паметта на Сам, без да съзнава, че Сам не би искал да прекара вечността в неговите гробници.
– Благодаря ти – рече въпреки това Елин. После обърна поглед към Лизандра и провлачи: – Дано ти плаща достатъчно.
Но вниманието на куртизанката беше насочено към дългия белег по врата на Аробин, който бе дело на Уесли. Аробин обаче беше твърде зает да се усмихва на Елин, за да забележи.
– Ще се видим скоро – обяви той. Поредната заплаха. – Надявам се дотогава да си изпълнила своята част от уговорката.
Безизразните мъже, навъртали се край Аробин по време на боя, все още го обкръжаваха на известно разстояние. Собствениците на „Ямите“. Кимнаха ù за поздрав, но тя не им отвърна.
– Кажи на новите си партньори, че напускам бранша – каза вместо довиждане.
Беше ù трудно да остави Лизандра с него в този вертеп. Отвори вратата към хладния нощен въздух, усещайки очите на валгските войници върху себе си, колебанието и омразата им. Надяваше се Каол и Несрин да не са се натъкнали на неприятности.
Не ги беше извикала само за да ù пазят гърба, но и да им покаже колко глупаво е да се доверяват на човек като Аробин Хамел. Независимо от това, че именно неговият жест им позволяваше да проследят Валгите до новото им леговище тази вечер.
Много ù се щеше най-сетне да разберат, че е трябвало да убие Дориан онзи ден в двореца.
25.
Елида миеше чинии и слушаше внимателно как готвачът се оплаква за следващата пратка провизии. След две седмици се очакваше да пристигнат два фургона с вино, зеленчуци и може би, ако имаха късмет, осолено месо. Но нея я интересуваше не какво превозват фургоните, а къде би могла да се скрие в някой от тях.
В този момент една от вещиците влезе в кухнята.
Не Манон, а онази на име Астерин, златокосата, с очи като звездно небе и буен характер. Елида отдавна беше забелязала колко обича да се усмихва и как погледът ù се рееше към хоризонта, когато си мислеше, че никой не я гледа.