Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 72 73 74 75 76 77 78 79 80 ... 163
Перейти на страницу:

Историята, която сега ще предам, бе разказана от Козимо в много различни версии. Ще изложа най-богатата на подробности и най-логичната. Макар да е вярно, че брат ми прибавяше доста измислени от него неща, разказвайки своите приключения, то аз поради липса на други източници се старая винаги буквално да се придържам към думите му.

И тъй, веднъж Козимо, който от стоене на пост по време на пожарите бе добил навика да се събужда нощем, зърна някаква светлина да слиза към долината. Проследи я безшумно със своите котешки стъпки по клоните и видя Енеа Силвио Карега, който крачеше чевръсто с фес и роба с фенер в ръка.

Защо обикаляше в тоя час рицарят адвокат, който беше свикнал да си ляга с кокошките? Козимо тръгна след него. Внимаваше да не вдига шум, макар да знаеше, че когато Карега върви устремно, е глух и вижда само на педя пред носа си.

По кози пътеки рицарят адвокат стигна до морския бряг на каменист плаж. Започна да разклаща фенера. Нямаше луна, в морето нищо не се виждаше освен пяната на най-близките вълни. Козимо остана на малко отдалечена от брега пиния, защото там растителността вече се разреждаше, но бе достатъчно близо, за да види на пустия бряг стареца с високия фес да разклаща фенера към мрака на морето. В отговор из тъмата се появи друга светлина на фенер. Тя бе неочаквано близо. Внезапно изникна малко корабче, различно от тукашните — с квадратно тъмно платно и весла. Стигна до брега.

При трептящата светлина на фенерите Козимо съзря мъже с чалми. Неколцина останаха в гемията, като я задържаха до брега с отривисти тласъци на греблата. Други слязоха. Те имаха широки червени и бухнали панталони и лъскави ятагани, втъкнати в поясите. Козимо напрягаше уши и очи. Старецът и берберите[43] ломотеха помежду си на език, който не се разбираше. Въпреки това от време на време на брат ми му се струваше, че долавя нещо от смисъла. Без съмнение това беше известната лингва франка[44], на която говореха в левантинските[45] пристанища. Козимо чуваше по някоя дума от нашия език, на която Енеа Силвио наблягаше, като я омесваше с други неразбираеми думи. Нашите бяха имена на кораби, всеизвестни названия на шхуни или бригантини, принадлежащи на корабовладелци от Омброза, които правеха курсове между нашето и други пристанища. Не беше нужно много, за да се разбере какво казваше рицарят. Той информираше пиратите за дните на пристигането и тръгването на корабите от Омброза, за товара, който носеха, за курса, за оръжието, с което разполагаха на борда.

Сега старецът навярно беше им разказал всичко, което знаеше, защото се обърна и си тръгна незабавно, а пиратите се качиха на гемията и отново изчезнаха в тъмното море. Разговорът бе протекъл бързо, което подсказваше, че е нещо обичайно. Кой знае от колко време мюсюлманите правеха засади благодарение на сведенията, почерпани от нашия управител!

Козимо остана на пинията, неспособен да се откъсне от пустото крайбрежие. Духаше вятър. Вълните блъскаха скалите. Дървото скърцаше, а брат ми тракаше със зъби не от студения въздух, а поради хлада, който изпита от печалното откритие.

Значи, кроткият и тайнствен старик, когото от деца смятахме за вероломен и когото Козимо вярваше, че се е научил малко по малко да цени и разбира, се разкри като предател, недостоен за прошка… Този неблагороден човек желаеше злото на страната, която го бе приютила като отрепка след живот, пълен с грешки… Защо? До такава степен ли го влече носталгията по онези страни и ония хора, сред които трябва да е бил за известно време щастлив? Или таеше жестока злоба срещу нашата страна, в която всяка хапка навярно е имала вкус на унижение? Козимо беше раздвоен между подтика да изтича, да обади за козните на шпионина, та да спаси товарите на нашите търговци, и мисълта за болката, която ще изживее нашият баща поради необяснимата си привързаност към този особен индивид. Той вече си представяше сцената. Окованият рицар между стражите сред шпалир от омброзианци, които го кълнат, отведен на площада. Слагат му клупа на шията и го бесят. След траурното бдение над Джан дей Бруги Козимо се бе заклел никога да не присъства на смъртно наказание. И ето че сега трябваше да бъде арбитър за смъртната присъда на човек, който може би беше наш чичо.

вернуться

43

Бербери, мавританци, маври, мароканци, сарацини — стари названия на мюсюлманите, жители на северния бряг на Африка. — Б. пр.

вернуться

44

Лингва франка — смесица от италиански, френски, гръцки, испански. — Б. пр.

вернуться

45

Левантински или източни наричали пристанищата в източната част на Средиземно море. — Б. пр.

1 ... 72 73 74 75 76 77 78 79 80 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)