Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Това са месоядни растения — каза Лизамон Хълтин. — Техните ловни филизи, плъпнали по горската почва, усещат присъствието на малки животни, улавят ги и ги вкарват в устата. Наблюдавай.

Тя подкара добичето си към най-близкия от устоцветите. Когато животното се намираше все още само на двайсет стъпки от него, нещо като жив камшик внезапно започва да се гърчи по гниещия торфен пласт на гората. Той се вдигна от земята и се уви с ужасен пляскащ звук около глезена на животното точно над копитото. Добичето, спокойно както винаги, изсумтя учудено, когато филизът започна да го стиска, опитвайки се да го притегли към зеещата уста в чашата в средата на растението.

Измъквайки вибрационния си меч, жената-воин се наведе и преряза бързо филиза. Той пусна жертвата си и отскочи назад, почти до самата чаша, но в същото време от земята се вдигнаха една дузина други филизи, които се замятаха бясно из въздуха от всички страни на растението.

— Устоцветът няма сила да напъха в гърлото си голямо животно като моето — каза Лизамон Хълтин. — Ала добичето нямаше да успее да се измъкне. След време то щеше да отслабне и да умре и тогава ще може да бъде погълнато. Едно от тези растения е способно да изкара цяла година с толкова месо.

Валънтайн потръпна. Карабела загубена в гора с такива неща? Чаровният й глас заглушен завинаги от някое ужасно растение? Ловките й ръце, бляскавите й очи… не. Не. При тази мисъл го побиха тръпки.

— Как ще ги намерим? — попита той. — Може да е вече късно.

— Как се казват? — запита великанката. — Извикай ги по име. Трябва да са наблизо.

— Карабела! - кресна Валънтайн с отчаяна настойчивост. — Слийт! Карабела!

След миг чу слаб ответен вик; но Лизамон Хълтин го бе чула преди него и вече вървеше натам. Валънтайн видя отпред Слийт, коленичил с единия крак на горската почва и забил това коляно надълбоко, за да не бъде повлечен към устоцвета от филиза, който увиваше другия му глезен. Зад него се бе сгушила Карабела; пропъхнала ръцете си през неговите, тя го бе обгърнала здраво през гърдите в отчаяно усилие да го задържи. Навред около тях възбудени филизи, принадлежащи на съседни растения, плющяха и се гърчеха безсилни. Слийт държеше нож, с който режеше безуспешно стискащото го мощно въже; а по торфестата почва имаше бразди от обувки, които показваха, че вече е притеглен на четири-пет фута от чакащата уста. Инч по инч той губеше борбата за живота си.

— Помогнете ни! — извика Карабела.

С един замах на меча Лизамон Хълтин преряза филиза, който бе сграбчил Слийт. Когато се освободи, той отскочи рязко, падна заднишком и за малко филизът на друго растение едва не го сграбчи за гърлото; но с лека грация на акробат Слийт се претърколи, изплъзна се от опипващото влакно и скочи на крака. Жената-воин го сграбчи през гърдите, вдигна го бързо и го намести зад себе си на своето ездитно добиче. Сега Валънтайн се приближи до Карабела, която стоеше ужасена и разтреперана на безопасно място между двойка мятащи се филизи, и направи същото с нея.