Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Слийт беше напрегнат, зорък, предпазлив.

— Какво има, Валънтайн?

— Аз накарах Залзан Кавол да наеме великанката. Ако не беше тя, сега ти щеше да бъдеш мръвка за устоцвета.

— Благодаря ти за това.

— Искам от теб нещо повече от благодарност — рече Валънтайн. — Може да се каже, че донякъде ти дължиш живота си на мен.

— Може би.

— Тъй че за отплата искам да оттеглиш оставката си.

Очите на Слийт пламнаха.

— Ти не знаеш какво искаш от мен!

— Вярно, метаморфите са странни и антипатични същества. Ала Делиамбър казва, че не са чак толкова опасни, колкото често ги представят. Остани в трупата, Слийт.

— Да не мислиш, че напускането ми е каприз?

— Съвсем не. Но може би страховете ти са неоправдани.

Слийт поклати глава.

— Веднъж получих послание от Краля, в което един метаморф ми предрече страшна участ. Човек се вслушва в такива послания. Никак не ми се ще да припарвам до мястото, където живеят тези същества.

— В посланията не винаги се крие чиста истина.

— Съгласен съм. Но често се крие. Валънтайн, Кралят ми каза, че ще имам жена, която ще обичам повече от изкуството си; жена, която ще жонглира с мен като Карабела, но далеч по-майсторски, така съгласувано с моя ритъм, като че сме един човек. — Пот изби по набразденото лице на Слийт, той се запъна и почти млъкна, но след миг каза: — Сънувах, Валънтайн, че преобразяващите се са дошли един ден, отвлекли са тази моя жена и са я заменили със своя сънародничка, така хитро маскирана, че не можех да забележа разликата. И същата нощ сънувах, че играем пред коронала, пред лорд Малибор, който управляваше тогава и скоро след това се удави, и жонглирането ни беше съвършено, хармония, каквато не си виждал през живота си. Короналът ни нагости с хубави меса и вина и ни даде спалня, драпирана с коприни, и аз я прегърнах и започнах да се любя с нея; в този миг тя се преобрази пред очите ми и в леглото си видях метаморфка, нещо ужасно, Валънтайн, с жилава сива кожа и хрущяли вместо зъби, и очи като кални локви, която ме целуваше и се притискаше силно о мен. От оная нощ насам — каза Слийт — не съм потърсвал женско тяло от страх да не би нещо подобно да попадне в обятията ми. Но никому не съм разправял за това. Затуй никак не ме привлича възможността да отида в Илиривойн и да се видя заобиколен от същества с променящи се лица и променящи се тела.

Душата на Валънтайн се изпълни със състрадание. Той мълчаливо подържа още малко дребния човечец, сякаш единствено със силата на ръцете си можеше да изтръгне спомена за страшния кошмар, който бе осакатил душата му. Когато го пусна, Валънтайн изрече бавно: