Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
— Ах! Цветята са ме предали! — извика Гретхен съкрушена.
След това погледна Самуел по-скоро с меланхоличен, отколкото с разгневен поглед.
— Виждам, че казваш истината — промълви тя. — Майка ми казваше, че любовта е страдание, а аз страдам.
И тя се опита да избяга.
Самуел не се помръдна. Стоеше неподвижен, човек би го взел за статуя, ако не беше пламъкът в очите му, искрящи в мрака.
— Ако страдаш, защо не ме помолиш да те излекувам?
Той каза това с нежен и проницателен глас, който раздвижи всички клетки на Гретхен. Тя направи крачка към него, после още една, после още една. Но изведнъж избяга ужасена.
— Не, не, не! Не искам! Ти си ужасен и проклет човек. Ти искаш да ме погубиш. Но не ме държиш в ръцете си.
— Повтарям ти, че крачка няма да направя към теб. Добре виждаш, че не мърдам. Ако исках това, с три скока нямаше ли да съм твой господар? Но предпочитам да изчакам твоята воля.
— Жадна съм — каза Гретхен.
След това с тих и гальовен глас продължи:
— Наистина ли можеш да ме излекуваш?
— Може би — каза Самуел
Тя извади от джоба си нож, отвори го и тръгна с него към Самуел, въоръжена и по-сигурна.
— Не ме докосвай — каза тя — или ще те ударя. Само ме излекувай.
Но изведнъж бедното дете захвърли ножа.
— Луда ли съм? — възкликна тя. — Искам да ме излекува, а го заплашвам! Не, мой Самуел, повече не те заплашвам. Виждаш, че захвърлих ножа. Моля те. Много ме боли главата. Прости ми. Излекувай ме, спаси ме.
Тя падна в краката на Самуел и прегърна коленете му.
Това бе очарователна картина на слабата светлина на луната, всред дивите скали: едно разчорлено и молещо момиче в краката на мраморна статуя. Самуел гледаше мрачно, със скръстени ръце как лумна и се разгоря пожарът, който той бе запалил в тази млада и девствена кръв. Неописуем пламък изгаряше Гретхен: искри светеха от очите й и озаряваха матовата й кожа. Така изглеждаше прекрасна. Въпреки волята си Самуел се почувствува опърлен от пламъците, обгърнали момичето. Треската, която гореше в нея и която искреше около нея, започваше да прониква в него.
— О, значи още ме мразиш — каза хубавата девойка. — Защо ме мразиш?
— Не те мразя — отговори Самуел. — Обичам те. Ти си тази, която ме мрази.
— О, вече не — бавно каза тя, като вдигна към него очарователното си лице.
След това внезапно промени мнението си и каза твърдо, без предисловия:
— Да, все още те мразя.
Понечи да избяга, но направи три крачки и ненадейно падна. Остана като мъртва.
Самуел не се помръдна.
Само извика:
— Гретхен!
Тя се изправи на колене, умолително протегна към него ръце, без да проговори.
— Е, добре! Ела! — каза той.
Тя се придвижи до него, лазейки.
— Нямам повече сили — каза тя. — Повдигни ме.
— Ти ли ме молиш за това?
Той се наведе, пое двете й ръце и я изправи.
— О, ти си силен! — каза тя, като че ли се гордееше с него. — Остави ме да те погледна.
Тя постави ръка на рамото на Самуел, след това се отдръпна от него, за да го види по-добре.
— Ти си хубав — каза тя. — Приличаш на краля на нощта.
Всичко това бе казано и направено с възхитителна прелест, с невероятна грация в движенията, с непреодолим магнетизъм в гласа. Дотук имаше повече страх, отколкото желание за съблазън в борбата на тази бедна невинна душа. Но Самуел чувствуваше как хладнокръвието му си отива, а спокойствието се стопява пред жарта на това пламтящо сърце.
Изведнъж Гретхен обгърна врата му с двете си ръце и като се повдигна на пръсти, докосна челото му с бузата си. Обхванат от нейната страст, той я целуна по устните.
При това докосване Гретхен потрепери. Внезапно слабостта й премина в гняв, тя ухапа Самуел по бузата, измъкна се от прегръдките му, отскочи назад с яростен вик, но бързо успокоена, отново го погледна с разкаяние, молейки за милост.
— О, аз ти причиних болка, нали? — каза тя.
— Не — отвърна той (мраморната статуя като че ли се раздвижваше и оживяваше). — Не! Аз ти благодаря. Тази болка е сладка. Точно това смесва ужасното и хубавото, опасността и радостта, любовта и омразата, небето и ада, точно това е безкрайността. Точно това обичам в теб.
— Е, добре! Толкова по-зле, аз също те обичам — извика Гретхен.
И изведнъж:
— Ах, колко съм безчестна! Ще наруша клетвата си! По-скоро искам да умра!
Тя взе с движение по-бързо от светкавица ножа, който блестеше в тревата, и понечи да се удари в гърдите.
Самуел й бе хванал китката. Ударът бе лек, но кръвта бликна.
— Клето дете! — каза той, като й отне ножа. — За щастие спрях ръката ти навреме. Няма ти нищо.