Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
Гретхен като че ли не почувствува удара. Тя гледаше разсеяно пред себе си, като че ли мислеше за друго. След това сложи ръка на челото си,
— Боли ли те? — попита той.
— Не, напротив, дори ми помогна. Разумът ми се връща. Сега разбирам. Зная какво трябва да кажа.
Тя потъна в сълзи и събра ръце.
— Чуйте ме, господине — каза тя. — Трябва да ме пощадите. Трябва смилите над мен, виждате ли. Аз лазя в краката ви. Аз съм победена, вие сте по-силен, ваша съм, ако желаете! И все пак пощадете ме! За пощадата се иска повече сила, отколкото, за да наложиш волята си. О, наистина, моля ви! За какво ви е да сте лош с мен? За минута честолюбие ще погубите цял един живот. Какво ще стане с мен после? Помислете. Не се страхувайте, че веднъж вън от опасност, ще започна отново да ви предизвиквам. О, не, това е урок, който никога няма да забравя. Дори ще го кажа на госпожа Кристиане. Ще направя, каквото ми заповядате. Виждате, че говоря разумно и сам разбирате, че няма защо да ме измъчвате и ще имате милост за мен, нали? Какво повече мога да направя, след като съм в краката ви? Вие сте мъж, а аз дори не съм жена, а само дете. Обръща ли се внимание на това, което може да каже или направи едно дете? Може ли то да бъде погубено заради една казана от него дума? О, господине, милост!
Гласът й бе толкова сърцераздирателен и тя бе толкова отпаднала, че самият Самуел бе трогнат. Може би за първи път усети колебание в решението си. Умиление по-силно от него го обзе пред дълбокото отчаяние на тази извънредно честна девойка, върху която гордостта му щеше да сложи отпечатък, смъртоносен може би. Впрочем не беше ли тя опитомена, достатъчно овладяна, достатъчно обладана? Не беше ли изцяло в негова власт? Не признаваше ли сама, че изцяло зависи от него? В такъв случай можеше да прояви благородство. От момента, в който тя се предлагаше, защо да я взема?
За нещастие Гретхен беше хубава, а питието все още действуваше. Малко по малко отчаянието й се превръщаше в отпуснатост и бълнуване: тя бе хванала ръцете на Самуел и ги покриваше с целувки, в които освен молбите влагаше и друго: тя погледна Самуел с влажни огнени очи.
— О! — каза тя със странен глас. — Побързай да ме излекуваш, вече нямаш много време.
— Да — каза той с горещ, изпълнен с опиянение поглед. — Да, аз ще те излекувам. Ще отида да донеса друго питие, което ще ти възвърне спокойствието и свежестта в кръвта. Отивам си.
Вместо да си тръгне, той я наблюдаваше, хубава, унесена и сладострастно притиснала се до него.
— Да, върви си — каза тя.
Но вместо да го отблъсне, тя задържаше ръката му. Не го пускаше. Гласът й казваше: „Върви си!“, а погледът й: „Остани!“
Самуел направи огромно усилие над себе си.
— Нима вече не съм господар на волята си? Ти си покорена: ще го кажеш на Кристиане. Това е достатъчно. Без излишни престъпления! Сбогом, Гретхен.
Той се откъсна от ръцете на Гретхен и хукна към скалата.
— Ти си отиваш! — извика тъжно и нежно Гретхен.
— Да, сбогом.
Но едва бе стигнал до входа на подземния проход, когато две силни ръце го спряха, пламенни устни се залепиха за неговите и обезумял на свой ред, той се почувствува грабнат, овладян от собственото си престъпление.
XLV
КРИСТИАНЕ СЕ СТРАХУВА
На другия ден, към четири часа следобед, Юлиус и Кристиане се разхождаха. Току-що бяха излезли от замъка.
— Накъде да тръгнем? — попита Юлиус.
— Накъдето искаш — каза Кристиане.
— О, на мен ми е все едно — отвърна Юлиус с лениво безразличие.
— Добре тогава, да се качим при Гретхен. Не е идвала тази сутрин. Трябваше да изпратя за козата й. Малко съм разтревожена.
Качиха се по високата скала към колибата. Кристиане се обърна към долината.
— Каква хубава гледка — каза тя на Юлиус, като сочеше реката и височините на хоризонта.
— Да — каза Юлиус, без да обръща поглед. Кристиане като че ли не забеляза безразличието на мъжа си. Тя се упъти към колибата на Гретхен.
Вратата бе заключена.
— Без съмнение тя в планината с козите си — каза Юлиус.
Кристиане отиде на няколко крачки при вдлъбнатината на скалата, където Гретхен имаше навика да пасе козите си. Козите бяха там.
„Това е странно!“, помисли Кристиане.
После се върна при вратата и извика:
— Гретхен! Тук ли си? Гретхен!
Никой не отговори.
В този момент се чу силна глъчка, която идваше откъм долината. Юлиус и Кристиане погледнаха натам.
Пътят за Некарщайнах бе почернял от народ. Облаци от прах пречеха да се види какво точно става. Викове, объркани песни, прекъсвани от вятъра, това бе всичко, което можеше да се чуе. Всичко, което можеше да се види, бе, че там имаше поне петстотин-шестстотин души.