Случаят с подменената снимка

Ейлийн Фел си нагласи очилата, кимна на Пери Мейсън и пое към мястото си в залата с гордо вдигната глава.

— Повикайте следващия си свидетел, господин Скудър — подкани го съдия Ромли.

— Капитан Джоу Хенсън.

Капитан Хенсън, едър, широкоплещест мъж с ясен поглед, зае свидетелската банка и насочи поглед към Пери Мейсън.

— Предлагам да спестим време, като без излишни въпроси приемем, че това е капитанът на парахода, с който Карл Нюбъри или Карл Моър, както се оказа по-късно, е пътувал от Хонолулу — започна Мейсън. — Значи приемаме, че той е бил през цялото време на парахода; че е познавал Карл Моър и без проблем би могъл да го идентифицира на снимка, като вече е наясно, че Карл Моър е същият човек, който се е регистрирал като пасажер под името Карл Нюбъри и който е бил настанен в каюта триста двайсет и първа.

— Много добре — съгласи се Скудър. — При това положение, капитане, бихте ли ни разказали какво беше времето през нощта на шести, по-специално става дума приблизително за около девет часа вечерта?

— Духаше силен югозападен вятър — заяви капитан Хенсън. — Валеше пороен дъжд. Видимостта беше слаба.

— И къде се намираше параходът някъде към девет часа вечерта?

— Намирахме се съвсем близо до Фаралоновите острови.

— На какво разстояние, на около три мили от тях ли бяхте?

— Не, на около миля и половина.

— А какво ще кажете за морето?

— Имаше силно вълнение, което затрудняваше движението.

— Бяхте ли взели някакви мерки, за да не позволите на пътниците да излизат на палубата?

— Откъм страната, откъдето духаше вятърът, да. Но все пак вълнението не беше чак толкова силно, така че да не се позволява на пасажерите да излизат в онази част от палубите, където беше завет. Всички врати откъм ветровитата част бяха заключени.

— Наложи ли ви се малко след девет часа да отидете в каютата на обвиняемата?

— Да.

— Кой присъстваше там в момента?

— Касиерът, обвиняемата, госпожа Моър, господин Пери Мейсън, госпожица Дела Стрийт, госпожица Бел Нюбъри, дъщерята на госпожа Моър.

— Обвиняемата госпожа Моър направи ли някакво изявление по въпроса кога е видяла за последен път съпруга си? — попита Скудър.

— Да.

— И какво по-точно каза?

— Само за минутка, ваша милост — намеси се Мейсън, като се изправи. — Възразявам срещу този въпрос, тъй като според мен той няма отношение към разглеждания проблем и не съществува правно основание за задаването му.

Съдия Ромли изгледа недоумяващо адвоката.

— Не съм сигурен, че разбирам възражението ви, особено онази част за съществуването на правно основание за задаването на въпроса.

— Бих искал да обърна внимание на съда, че преди всичко се налага обвинението да докаже, че наистина е извършено убийство, че съществува труп, а едва след това да се търсят доказателства за връзката на обвиняемата с евентуалното престъпление. С други думи, обвинението би трябвало при този случай да докаже, че Карл Нюбъри или Карл Моър, както всъщност е може би името му, наистина е мъртъв. На второ място обвинението би трябвало да докаже, че смъртта му е резултат от криминално деяние. Едва след като успее да докаже всичко това, обвинението би трябвало да търси някаква връзка между обвиняемата и извършеното престъпление. Но преди това не смятам за правомерно да се задават въпроси относно изявления или признания от страна на обвиняемата.