Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Сигурно съм задрямала на кушетката. В просъница усетих, че има някой в стаята. Понадигнах се да измънкам: „Чакам Изидоро Балтазар да се събуди“, но знаех, че не съм издала никакъв звук. Положих съзнателно усилие да се изправя. Олюлях се замаяно, докато погледът ми се фокусира върху мъжа, който седеше до мен. Беше Мариано Аурелиано.
— Изидоро Балтазар спи ли още? — попитах го аз.
Старият нагуал дълго ме гледа. Чудейки се дали сънувам, аз се протегнах и хванах ръката му, но веднага я пуснах. Пареше, сякаш беше запалена.
Той вдигна вежди, привидно изненадан от действията ми.
— Няма да можеш да видиш Изидоро Балтазар преди да се съмне — рече той.
Говореше бавно, като че ли му представляваше голяма трудност да изговаря думите.
Преди да успея да кажа, че вече почти се е съмнало и че ще изчакам Изидоро Балтазар на кушетката, аз усетих по гърба си горещата ръка на Мариано Аурелиано, която ме буташе през прага.
— Върни се в хамака си — рече той.
Изведнъж задуха вятър. Обърнах се да възразя, но Мариано Аурелиано вече не беше там. Вятърът кънтеше в главата ми като силен гонг. Постепенно звукът стана все по-приглушен и по-приглушен, докато накрая се превърна в едно леко трептене. Отворих уста, за да удължа последните слаби отзвуци.
Беше късно сутринта, когато се събудих в хамака, облечена с дрехите, които Флоринда ми беше донесла. Машинално, почти без да мисля, аз излязох навън и, като прекосих сечището, отидох до малката къща. Вратата беше заключена. Почуках няколко пъти. После извиках, но никой не ми отговори. Опитах се да отворя прозорците от външната страна, но и те бяха залостени. Бях така потресена, че ми идеше да се разплача. Изтичах надолу по хълма до малкото разчистено място, където единствено можеше да се паркира кола. Пикапът на Изидоро Балтазар не беше там. Тръгнах по черния път с надеждата да открия пресни следи от гуми. Нямаше такива.
По-объркана от всякога, аз се върнах в къщата. И тъй като знаех, че няма смисъл да търся жените по стаите им, аз застанах в средата на вътрешния двор и с все сила извиках Флоринда по име. Наоколо цареше мъртва тишина с изключение на ехото от собствения ми глас.
Независимо колко пъти си преповтарях казаното от Флоринда, аз не можех да намеря задоволителен отговор. Бях сигурна единствено за това, че Флоринда беше дошла в стаята ми посред нощ, за да ми донесе дрехите, с които бях облечена. Нейното посещение и думите й, че Изидоро Балтазар се е върнал, вероятно бяха предизвикали у мен този така ясен сън.
За да престана да размишлявам защо съм сама в къщата — дори пазачът не се виждаше никакъв — аз започнах да бърша подовете. Чистенето винаги ми действаше успокояващо. Бях приключила с всички стаи, включително кухнята, когато чух далечен шум от двигател на Фолксваген. Изтичах надолу по хълма и ре хвърлих на врата на Изидоро Балтазар още преди да успее да слезе от колата, като едва не го повалих на земята.
— Още не мога да се съвзема — разсмя се той, като силно ме прегърна. — Ти си била тази, за която нагуалът ми е говорил толкова много. Знаеш ли, че едва не припаднах, когато те те поздравиха?
Той не изчака да отговоря, а отново ме прегърна, след което, смеейки се, ме повдигна от, земята. После, сякаш нещо се беше отприщило у него, ме заля с поток от думи. Каза, че знаел за мен от около година; нагуалът му бил казал, че ще му повери едно странно момиче. Нагуалът описал това момиче метафорично като „дванайсет часа по обяд на ясен ден, който е нито ветровит, нито спокоен, нито студен, нито горещ, но се люшка между тези крайности, карайки човек да полудее“.
Изидоро Балтазар призна, че какъвто си бил надут, веднага сметнал, че нагуалът намеква за приятелката му.
— Коя е приятелката ти? — прекъснах го аз.
Той направи рязко движение с ръка, положително недоволен от думите ми.
— Не става въпрос за факти — сряза ме той. — Става въпрос за идеи. Така че ще видиш какъв съм глупак.
Раздразнението му бързо премина в лъчезарна усмивка.
— Аз действително вярвах, че мога сам да открия кое е това момиче — рече той.
Спря за миг и после меко добави:
— В търсенията си въвлякох дори една омъжена жена с деца.
Дълбоко въздъхна, усмихна се и рече: