Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Знам, Ника.
— После чух, че се отваря външната врата, и си помислих: сигурно Аня се е върнала; но в стаята нахлу онази старица с пистолета. Насочи го към мен и закрещя… Не, зашепна, но някак много високо: „Иди до прозореца и седни на пода.“ Много се уплаших, от страх не разбирах какво ми говори. Тя задрънча с нещо метално, погледнах — белезници, не, отначало не разбрах, че са белезници. Каза: „Сложи си ръцете на радиатора.“ Скочих, исках да избягам, тя ме удари с белезниците в слепоочието, аз паднах и тя ме прикова с белезниците за радиатора.
Оперативничката, без да я прекъсва, бързо записваше всяка нейна дума.
— Пак ме заплаши с пистолета и пита: „Къде е порт-пресът…“
— Не се притеснявайте, разказвайте наред. И най-малката подробност може после да е от полза.
— Каза: „Къде е порт-пресът, кучко?“ Честна дума, изобщо не знам какво е порт-прес, казах го и на нея. А тя: „Къде е оня, дето те опъва, пачавро? Къде мислехте да се ометете?“ Заплаках, защото наистина никого си нямам, говоря за мъж, и с никого за никъде не съм смятала да се омитам. Казах й, че се стягах за работа, после за вкъщи и че не разбирам за кого и за какво ми говори. Тогава тя взе телефона…
Мозговая усети, че за Ника идва най-тежката част от спомените й.
— Ника, опишете ми тази старица.
— Изобщо не е старица. Само в първия момент така ми се видя, лицето й е съвсем младо, но много напудрено, очите й са остри. Носеше ръкавици, съдрани по пръстите, ноктите й бяха със зеленикав перлен лак.
— Така си и мислехме.
— Познавате ли я? Арестувахте ли я?
— Още не. Но сега вече със сигурност ще я задържим. Всичко ще бъде наред.
Ника заплака, но през сълзи продължи:
— Тя… се обади… никакво име не каза… после каза… „дайте момчето“, и ми сложи слушалката на ухото… Чувам… Кешка ми обяснява: „Майче, лелята обеща да ми купи златна тръба, да свиря на нея.“ Много искаше да има тромпет, да свири като в духов оркестър, много настояваше да му купя… Тя затвори телефона и ми вика: „Ако не дадеш порт-преса, повече няма да видиш сина си. Аз тебе няма да те изпусна.“ Измъкна лейкопласта от джоба си и ми го залепи на устата. После погледна през прозореца, грабна мрежата с бутилките и избяга.
— Сигурно е видяла правителствената кола… Ника, можете ли да ми опишете оръжието й? Поне на големина, горе-долу?
— Как „горе-долу“? Най-обикновен Макаров.
— Какво?
— Знам ги. Тренирала съм спортна стрелба. Мога да стрелям и с пистолет, и с винтовка.
Мозговая я погледна така, сякаш за първи път я виждаше. Не, не трябваше да крие от нея, че Ана е убита. Тя ще трябва да преживее всичко това наведнъж.
— Искате нещо да ми кажете, нали? — тихо попита Ника.
— Аня… я няма. Убита е.
— Знаех си, знаех си… Още одеве не ви повярвах… Айя непременно щеше да дойде да ме види… Заради мен стана, всичко стана заради мен… Не мога повече да стоя тук, те ще убият и детето ми…
— Недейте, Ника, ето, изпийте това, моля ви, хайде…
Мозговая я изчака отново да се унесе, стана и се заразхожда по коридора, като проклинаше деня, в който беше решила да влезе в милиционерското училище.
Той не знаеше, че тази килия е извън всякакви списъци, затова никак не се учуди, когато някой леко извади лоста отвън и още по-безшумно превъртя ключа; вратата се отвори съвсем тихо и се показа униформен тъмничар, надзирател в затвора. Той се опули към Турецки, застинал на вратата на килията, но след секунди вече дърдореше с познатия тон:
— Защо си тук, Турецкин? Ти не можеш да сидиш тук. Тази килия съвсем лош, тук даже и лош хора не остава. Защо следовател Турецкин в тази килия? Твое място не тук, твое място в следователски кабинет, правиш разпит.
— Керим, Керим! Чакай, млъкни за малко. Не съм по свое желание тук, арестуван съм. Отправят ми някакви измислени обвинения, помогни ми, Керим, намери Меркулов, кажи му, че са ме тикнали в „Бутирка“…
— Кой ти измислил? Кой ти тикнал? Перестройка съвсем избудалка, вече няма нищо ядене, крадци на воля, а добри хора тикват в затвор. Аз добре те познавал — не крадеш, не убиваш…
Керим бълваше безспир изопачената си скоропоговорка, но Турецки забеляза, че очите му опипват стените, сякаш търсят нещо, а той самият пристъпва от крак на крак. Какво ли ще стане, ако го халоса с ръба на дланта през врата — цяла връзка ключове виси на колана му, може би ще успее да се измъкне от този зандан.
— Само че защо в тази килия, аз съвсем не разбира, моята тиква не може загрее. Аз случайно така отворил врата, мислел да види как е тука. В тази килия никак не трябва да се живее, даже лош човек. Който ти измислил това, Турецкин, не в затвор искал тикне тебе, а в гроб.