Войната на Либърти

— Просто слушай. Ето каква е сделката — каза главният редактор. — Ще получиш собствен офис, точно срещу този на Арктур. Постоянен достъп до него, по всяко време. Ще пътуваш с него, ще отразяваш вечери, ще правиш репортажи на награждавания. Ще имаш много допълнителни служебни облаги. И много сериозна охрана. Това е сладка работа. По дяволите, дори мога да ти намеря секретарка, която да ти печата репортажите вместо теб. Да знаеш, че…

Майк изключи с палец копчето за звука. Андерсън продължаваше да говори, но Майк вече не гледаше към него.

Той гледаше към собственото си отражение върху гладката повърхност на екрана. Беше по-слаб от последния път, когато се бе видял с Андерсън, а косата му беше по-разчорлена. Но имаше и нещо друго. То беше в очите му.

Очите му сякаш гледаха отвъд конзолата, отвъд стените на самия кораб. Погледът му беше някакси далечен и твърд. Това беше поглед, за който Майк някога бе смятал, че е пълен с отчаяние, но сега бе осъзнал, че всъщност изразяваше решимост. И той виждаше една по-голяма картина, а не само ситуацията, в която участваше непосредствено.

Поглед, който бе виждал по-рано по лицето на Джим Рейнър, когато беше унищожена Мар Сара.

— Колко дълго ще мели така, преди да забележи, че не го слушаш? — изръмжа Рейнър.

— Досега не се е случвало да забележи — отвърна Майк. Той прехапа лекичко долната си устна, след което каза: — Знам, какво искам да направя. Ще започна да използвам моя собствен чук.

Рейнър въздъхна.

— Я пак, но този път да е на обикновен английски.

— Когато единственото, което имаш е чук, всичко друго ти изглежда като гвоздеи — цитира Майк. — Аз не съм воин. Аз съм си новинар. И би трябвало да започна да използвам уменията си на новинар за благото на човечеството. Да извадя историята на бял свят. Да разкрия истинската история.

Той направи нецензурен жест към екрана. Ханди Андерсън най-накрая бе забелязал, че не го слушат. Оплешивяващият главен редактор почукваше по своя монитор и изричаше безмълвни въпроси.

— Искам да се махна колкото се може по-далеч от Арктур Менгск — продължи Майк. — И след това искам да започна да разказвам истината за всичко това. Защото ако не го направя, точно хора като него ще определят какво всъщност се е случило. — Той посочи към екрана. — Като него и като Арктур Менгск. А не мисля, че човечеството може да преживее и тези лъжи.

Рейнър се усмихна, този път широко и искрено.

— Радвам се, че дойде на себе си — заяви той.

— Радвам се, че дойдох на себе си — отвърна Майк, гледайки към странника с далечния поглед, отразяващ се върху монитора. Той поклати глава и добави: — Наистина би ми дошла добре една цигара.

— На мен също — каза Рейнър. — Не мисля, че ще намерим цигари на това корито. Но погледни нещата от добрата им страна: поне все още си имаш сакото.