Изгубена завинаги

мент на Уин в „Дакота Билдинг" на „Западна 72-ра улица"

- Последните шестнайсет дни бяха много трудни за мен.

и Сентрал Парк-запад. Когато преди няколко години роди­

- Знам, приятелю.

телите ми се преместиха в Маями, купих къщата от тях. С

- Изрових земята да те търся.

право бихте се попитали защо бях купил имота - бях живял

Не казах нищо.

в него с родителите си до трийсетата си година и продъл­

- Прибягнах до неща, които никога не би одобрил.

жавах да спя в спалнята в мазето, която си бях приспосо­

Аз чаках.

бил в ученическите години, - ала накрая рядко оставах тук.

- И въпреки това не успях да те открия.

Ливингстън е град, в който семейството може спокойно да

Схванах мисълта му. Уин имаше източници, с каквито

отглежда децата си, не е подходящ за ерген, чиято место­

никой от познатите ми не би могъл да се похвали. Уин

работа се намира в Манхатън. Домът на Уин е на много по-

притежава средства и влияние, при това ме обичаше. Не се

удобно място и само с няколко квадратни метра по-малък

плашеше лесно. Но разбрах, че последните шестнайсет дни

от средноевропейско княжество.

са били наистина тежки за него.

Ала мама и татко се върнаха в Ливингстън, така че ето

- Сега съм добре - казах. - Прибери се, когато решиш,

ни сега всички тук.

че можеш.

Аз съм от Обвиняващото поколение, за което се предпо­

лага, че не харесва родителите си; хората от това поколение

търсят в поведението им причините, задето самите те не

208

209

са щастливи като възрастни. Но аз обичам моята майка и

смехът му беше толкова заразителен, че и аз на свой ред се

моя баща. Харесва ми да съм с тях. Не дойдох да живея в

кикотех, макар да не схващах кой знае колко от смешките.

мазето по финансови причини. При тях съм, защото тук ми

Ал Болитар работеше здраво във фабриката си в Нюарк.

е добре - харесва ми да сме заедно.

Не беше от хората, които обичат да играят на покер или

След вечеря изхвърлихме картонените кутии, в които

да се мотаят с приятели, не скиташе и по барове. Нами­

бяхме взели готова храна, и измихме приборите си. По­

раше разтуха у дома си. Предпочиташе да се отпусне в

говорихме за брат ми и сестра ми. Когато мама спомена

компанията на семейството си. Започна от нулата, а умът

работата на Брад в Южна Америка, усетих краткотрайна

му режеше като бръснач и вероятно е имал мечти, които са

но пронизваща болка - нещо като „дежа вю", ала далеч не

прехвърляли границите на нюаркската фабрика - големи,

толкова приятно. Стомахът ми се сви на топка. Отново заг­

велики мечти, - ала никога не ги бе споделял с мен. Аз бях

ризах нокти. Родителите ми се спогледаха.

негов син. Човек не обременява детето си с такива неща за

Мама бе уморена. Напоследък често й се случваше. Це­

нищо на света.

лунах я по бузата и я загледах как тежко се изкачва по стъл­

Тази нощ той заспа по време на повторението на „Зайн-