Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
— Не. Имам личен интерес.
Давид изчака и продължи да пие. Усети, че започва да се замайва. С облекчение почувства как действителността се размива, как мисълта му се забавя. Даде си сметка, че за първи път през този ден може да се отпусне. От другата страна на линията стоеше още едно човешко същество. Продължаваше да се носи по света, но вече не беше сам. Страхуваше се разговорът им да не приключи.
— Личен? — попита той.
— Да. Вие ми вярвате, затова и аз ще ви се доверя. Или… поне ще ви дам нещо, с което и вие ще можете да ме държите в шах. При мен е внукът ми… — Давид чу как Малер отпи глътка от алкохолната си напитка, каквото и да бе тя, — … който бе мъртъв до вчера вечерта. Мъртъв и погребан.
— Криете ли го?
— Да. Само вие и още двама души знаят за това. В много лошо състояние е. Обадих ви се най-вече с надеждата, че… знаете нещо.
— За… за какво?
Малер въздъхна.
— Ами, не знам. Все пак сте били с нея, когато се е събудила, и, не знам… Случи ли се нещо, което… може да ни помогне?
Давид се опита да си припомни случилото се в болницата. Наистина искаше да помогне на Малер.
— Тя заговори — рече той.
— Така ли? И какво каза?
— Ами, не каза нищо, което… Сякаш за първи път използваше думи, сякаш експериментираше. Беше… — Давид чу отново гласа на Ева, метален и дрезгав глас. — Беше доста ужасно.
— Да — рече Малер. — Ала как изглеждаше… Спомняше ли си нещо?
Съвсем несъзнателно Давид бе потиснал спомена за този миг в болницата. Отказваше да го допусне до съзнанието си и сега разбра защо.
— Не — рече Давид, а очите му се напълниха със сълзи. — Беше напълно… празна — додаде и се прокашля. — Мисля, че трябва…
— Разбирам — рече Малер. — Ще ви дам телефонния си номер, ако… ако искате да ми кажете още нещо.
С това сложиха край на разговора. Давид седна на кухненската маса, изпи остатъка от бутилката и посвети следващите двайсет минути на спомена за гласа и окото на Ева в болницата. Когато отиде да си легне, видя, че Магнус лежи с разперени ръце и крака. Избута го на едната страна на леглото, съблече се и се пъхна при него.
Бе толкова изтощен, че заспа на мига.
Вилна зона Кохолма, 22,35
— Какво ти каза?
Ана влезе в стаята на Малер само няколко секунди, след като той затвори телефона. Баща ѝ разтри очи и рече:
— Нищо особено. Разказа ми историята си. Която е ужасна, разбира се. Но не ни помага особено.
— Съпругата му, тя…?
— Не. Като Елиас е.
След като Ана се върна в дневната при телевизора, Малер отиде в стаята на Елиас и остана дълго, загледан в малкото му тяло. Елиас изпи още едно цяло шише със солена вода и второ със сладка.
„Беше напълно… празна.“
Ева Зетерберг бе останала мъртва само в продължение на половин час.
Дали сбърка?
Дали Ана не беше права, като каза, че няма да открият и следа от Елиас в това същество на леглото?
Когато излезе на верандата, го лъхна прероден въздух. По време на дългата суша бе забравил, че въздухът може да е толкова наситен. Почти питателен. Обкръжаващият го мрак бе плътен и изпълнен с аромата на съживената от дъжда природа.
„Дали в това има… някакъв по-дълбок смисъл?“
Елиас също бе мъртъв и съсухрен и нещо, но не дъжд, го бе съживило. Какво? Какво го караше да продължава да живее? Семената могат да преживеят стотици, хиляди години. Изсъхнали или замръзнали в някой ледник. Стига да ги посадиш във влажна почва и веднага ще поникнат. Под влиянието на силата. Зелената сила, която дава живот на растенията. А коя е силата, която дава живот на човека?
Малер погледна нагоре към звездите. Тук, сред природата, те бяха стотици, а не като в града. Впрочем звездите, разбира се, бяха много повече, отколкото дори най-зоркото око можеше да види.
Изведнъж усети нещо. Някаква мисъл, която не можеше да облече в думи. Потръпна.
За миг си представи как стръкчето трева пробива обвивката на семето, устремено към повърхността. Представи си слънчогледа, политнал нагоре към небето, как търси светлината с глава. Представи си как малко детенце подскача и вдига ръце, изпълнено с радост, и всичко е пълно с живот, устремено към светлината. Представи си…
„Няма нищо дадено веднъж завинаги.“
Зелената сила, която дава живот на цветето. Не може да я взимаме за даденост. Всичко е изтъкано от усилия, от работа. Всичко е дар. Който може да ни бъде отнет. И върнат обратно.
Приложение II
Солидарността винаги е насочена към „един от нас“, но „нас“ не включва всички хора… „Ние“ предполага, че някой е изключен, че има някой, който е част от другите, а тези други не са животни или машини, те са хора като нас.