Малко преди седем и половина Давид вече стоеше в коридора, до външната врата. Точно след две минути чу как асансьорът започва да се изкачва нагоре, а след това някой тихо почука на вратата. Всъщност тази тайнственост бе напълно излишна — Давид знаеше, че Магнус вече е буден, но малко магия никога не е в повече, когато някой има рожден ден. Особено когато този някой става на девет години.
Стюре, тъстът на Давид, чакаше на стълбите с кош за котки в ръка. Обикновено Стюре носеше сини панталони и дебел пуловер, но днес се бе облякъл с риза на червено и оранжево каре и леко отеснели официални панталони. По повод на тържествения случай.
— Заповядай, Стюре.
— Благодаря.
Стюре вдигна леко коша и кимна към него.
— Много е хубав — рече Давид. — Влизай.
Стюре бе широкоплещест мъж, почти метър и деветдесет на ръст. На неговия фон апартаментът се превръщаше от просторна тристайна квартира в нещо като функционален затвор. Стюре имаше нужда от простор около себе си, от въздух, от дървета. Веднага след като влезе в коридора, той направи нещо твърде необичайно — остави коша за котки на входа и прегърна Давид. Не защото искаше да получи утеха или пък да я даде, а по-скоро като знак за общата им тъга. Вместо ръкостискане. Стюре притисна Давид до себе си, задържа го около пет секунди и отново го пусна. Давид дори не успя да реши дали да положи глава на гърдите му, или не. Но когато тъстът му отстъпи назад, му се прииска да го бе сторил.
— Да — рече Стюре. — Така стоят нещата.
Давид само кимна. Не знаеше какво да му отговори. Отмести леко капака на коша за котки. На дъното му лежеше малко сиво зайче. В единия край имаше няколко листа маруля, а в другия — малки черни топчета. От коша се носеше остра миризма, която скоро щеше да пропие целия апартамент.
Стюре пое зайчето в огромните си длани като в малко гнездо.
— Къде е клетката?
— Мама ще я донесе.
Стюре погали зайчето по ушите. Носът на възрастния човек бе значително по-червен от последната им среща, а кожата на бузата му бе изпъстрена с малки червени кръвоизливи. Давид усети лек мирис на уиски, вероятно изпито предната вечер. Стюре в никакъв случай не би седнал в колата в нетрезво състояние.
— Искаш ли кафе?
— Да, благодаря.
Седнаха край кухненската маса. Зайчето все още лежеше в ръцете на Стюре, беззащитно, но спокойно. Малката му муцунка трептеше, животинката се опитваше да опознае новото място. Стюре едва успяваше да отпие от кафето си, все пак едната му ръка бе заета. Поседяха мълчаливо известно време. Давид чу, че Магнус започва да се върти в леглото. Вероятно му се пишкаше, но не искаше да стане и да развали магията.
— Много по-добре е — рече Давид. — Много по-добре. Разговарях с тях вчера вечерта и ми казаха, че… има невероятен напредък.
Стюре отпи още една глътка кафе.
— Кога ще я пуснат да се прибере вкъщи?
— Не можаха да ми отговорят на този въпрос. Продължават с рехабилитацията. Имат цяла изработена програма.
Стюре кимна, но продължи да мълчи, а Давид се почувства като пълен глупак — не само че използваше техните термини, ами и защитаваше методите им. Беше се превърнал в едва ли не представител на властите.
Неврологът, с когото разговаря, му обясни, че дейността на мозъка на Ева се усилва успоредно с подобряването на речта ѝ и когнитивните ѝ способности. Изглежда мъртвите мозъчни клетки се пробуждаха за живот — поредното чудо.
Лекарят обаче започна да увърта, когато Давид му зададе същия въпрос като Стюре преди малко — кога може да се прибере вкъщи.
— Още е твърде рано — отвърна му той. — Има някои проблеми… за които е най-добре да поговорим утре. След като се срещнете. Трудно ми е да ви обясня по телефона.
— Какви проблеми?
— Ами, както ви казах… Едва ли ще разберете, ако не го изпитате сам. Утре ще съм в Хеден. Тогава ще обсъдим всичко.
Разбраха се да се срещнат рано сутринта. Щяха да отворят Хеден в дванайсет, а Давид планираше да отиде там преди това.
На вратата отново се чу плахо почукване. Давид отвори и пусна майка си, която носеше клетката за зайци в ръка. За негова най-голяма изненада тя прие новината за инцидента на Ева изключително спокойно и му спести вайкането, от което се бе опасявал.
вернуться
39
Букв.: Букв.: Надяваме се само, / когато си тръгнем, / кожата и кръвта и костите ни / да не застанат на пътя ви, / да не ви поболеят, / както правеха, / докато бяхме живи.
Мориси, „В ада има място за мен и приятелите ми“ (англ.). — Б.пр.
вернуться
40
Букв.: Те няма да бъдат добри с теб / нито лоши с теб. / Няма да бъдат нищо, / съвсем нищо.
Мерилин Менсън, „Механични животни“ (англ.). — Б.пр.
