Боговете на войната [bg]

И чу стъпките на приближаващ се отряд, и извади меча си, убеден, че хората на Помпей най-после ще го нападнат. Но беше Домиций. Цезар не каза нищо — не можеше, просто не можеше. Войниците на Трети се бяха посрамили. Знаеха го и вървяха през полето с нещастно наведени глави. Дори редиците им бяха разбъркани и не вървяха в крак. Приличаха повече на мародери, отколкото на дисциплинирана армия. Нямаше никакви заповеди. Сякаш поражението ги беше лишило от всякакви клетви да бъдат войници на Рим. Юлий никога не беше виждал толкова отчаяни бойци и не изпитваше съчувствие към никого от тях.

Стигнаха до лагера на зазоряване и в сивкавата светлина Юлий най-после повярва, че Помпей е изгубил хъса си. Не виждаше никакво друго обяснение. Домиций се опита да каже нещо, но млъкна, пронизан от гневния му поглед. Часовите мълчаха. Ужасяващите изражения и влачените копия бяха достатъчно ясни.

Юлий се довлече до палатката си, хвърли шлема и меча си с трясък и седна пред масата с картите. За момент отпусна глава на ръцете си и се замисли за събитията от тази нощ. Беше ужасен, когато усети погледа на Помпей върху себе си — но не това беше срамното, а другото. Срам го беше за бойците му. Те се биеха дори когато се потяха от страх. Можеха да устояват на болката, изтощението и слабостта. Можеха да потиснат всичко това в себе си и да стоят на бойната линия. Това беше римската сила и неговите хора го знаеха така добре, както го знаеше и самият той. И въпреки това Трети побягна.

Приближаващи стъпки го накараха да се изправи на стола си. Кир влезе първи. Регул, Октавиан и Домиций вървяха плътно след него. Юлий наблюдаваше безизразно Домиций. Дали и той беше загубил смелостта си тази нощ?

Домиций изглеждаше изтощен. Свали меча си и го постави на масата пред Юлий.

— Господарю, искам да бъда освободен от командването. — Юлий не отговори и Домиций преглътна. — Аз… не можах да стигна позицията навреме, господарю. Няма извинение. Ще се откажа от чина си и ще се върна в Рим.

— Ако врагът ни се предвождаше от мъж, който знае как да побеждава, вече щях да съм мъртъв — тихо каза Юлий.

Домиций мълчаливо гледаше право пред себе си.

— Кажи ми какво стана — продължи Юлий.

Домиций си пое дълбоко дъх и издиша със свистене.

— Попаднахме на прекалено дълбока река и не можахме да я прекосим, господарю. Видях стрелите, докато още бях на отсрещния бряг. Докато открием брод, Помпей дойде и беше прекалено късно. Все още можех да ги нападна. Само мой беше изборът да не го направя. Минахме пак през брода и се върнахме. — Не каза, че нападението срещу легиона на Помпей щеше да е самоубийство. Заповедите му не му позволяваха да взема решения.

Юлий барабанеше с пръсти по масата.

— Видя ли защо Помпей спря атаката?

— Видях го да говори с военачалниците си, но бяха прекалено далече — отвърна Домиций, засрамен, че не е в състояние да даде дори тази информация.

— Все още не съм взел решение за съдбата ти, Домиций. Събери Трети пред палатката ми. Десети да ги пази като затворници.