Градът на нощната страна [bg]

Не знаех как да калкулирам цената на разбитото такси — това, с което ме бяха зарязали на дневната страна, тъй като то бе собствено притежание. Но въпреки това изпитвах вина заради ужасната му съдба. Поставих го в отделна категория.

Горилите на Мишима също не вървяха безплатно, бях сигурна в това. Вероятно му дължах и за тях.

Дори без таксито, камерата и парите за лечение сумата пак надхвърляше жестоко жалките двеста и пет кредита — от които бях получила аванс само сто. Но ако сложех и тях в сметката, щеше да стане почти половин мегакредит.

Седях и гледах екрана с празен поглед. Изведнъж компютърът изписука. Натиснах едно копче, екранът се изчисти от цифрите и се появи Саюри Накада.

— Здравейте, г’ Накада — казах, като се помъчих да скрия изненадата и дори тревогата си от това, че я виждам. — Какво мога да направя за вас?

Тя изобщо не си направи труда да минава през встъпителната част, а попита направо:

— Кой е този Мишима, по дяволите?

— Джим Мишима?

— Същият. Твърди, че ти бил партньор.

Веднага се сетих какво е станало. Бях пропуснала възможността да я изнудвам и сега Мишима се възползваше от това.

— Не бих казала, че сме партньори. Или по-точно, партньори сме, но в изпитателен срок. Дължа му пари — много пари, както и други услуги. Съгласих се да му се издължа като негов партньор, но не сме уговаряли подробностите. Защо?

— Той е в течение на въпроса, който обсъждахме.

— Да, знам. Проникнал е в компютъра ми.

— Значи не си му казала ти?

— Разбира се, че не.

— Виж какво, Хсинг, щом е толкова лесно да се влиза в компютъра ти, може би трябва да направиш нещо по въпроса, а? Мислех, че сме се споразумели.

— Така е. Ще се погрижа за това. Вече изчистих всичко от активната памет. Мишима е проникнал там, преди да го направя. Сега вече информацията е на сигурно място — поне на моя компютър.

— Да де. Обаче как стои въпросът с неговия?

— Какво за неговия?

— Няма ли да почистиш и там?

— Не — отвърнах. — Не мога. Съжалявам.

— Но ти каза… Виж, той партньор ли ти е, или не?

Трябваха ми няколко секунди, за да обмисля въпроса.

— Не, не е.

— И не си обвързана по никакъв начин с него? Не е под твоя защита?

Странни въпроси.

— Дължа му много пари — признах.

Знаех, че не за това пита. Разбирах добре накъде бие.

— Това ли е всичко?

Поколебах се, после въздъхнах и казах:

— Да. Това е всичко.

Какво пък — Мишима сам си беше виновен. Трябвало беше да помисли, преди да постъпва така. Отново се беше намърдал неканен и този път щеше да си изпати сериозно.

Още когато спипах онзи измамник в „Старшайн“, знаех, че Мишима допуска грешки и пропуска важните неща.

Бях му длъжница, но това не означаваше, че съм му ангел пазител. Не носех вина за неговите постъпки.

Пък и не го бях молила да ми плаща разходите за лечението, нали?

— Това исках да разбера — изсумтя Накада.