Градът на нощната страна [bg]

— Не! — Тя тръсна глава. — Ти лъжеш! — Изведнъж лицето ѝ се проясни, сякаш я беше споходила гениална идея. — Да не би някой да те е наел, за да ми ги отмъкнеш? Да ги накараш да работят за друг?

— Никой не ме е наемал.

— Някой все трябва да го е направил — упорстваше тя. — Някой се опитва да ми попречи.

— Мислете каквото си искате — казах, изумена от неспособността ѝ да възприема реалността, когато е в противоречие с желанията ѝ.

Опитах се. Опитах се честно дай разкрия какво се случва. Не съм виновна, че отказа да го приеме. Направих каквото можах, за да възтържествуват истината и справедливостта. Но ако имаше човек на този свят, който да заслужава да бъде измамен, това бе Саюри Накада. Орхид почти ми стана симпатичен — представих си какво си е помислил, като е видял толкова много пари в ръцете на наивничка като нея.

Разбира се, ако по-късно тя решеше да провери, а после пратеше Орхид и Лий на реконструкция, нямаше да плача за тях.

В момента обаче имаше само още едно нещо, което исках да обсъдя със Саюри. Имах клиент, за когото трябваше да се погрижа. Това, че Поли и Бобо Ригмус вече нямаше да обикалят из Западния край, за да прибират парите, не означаваше, че няма да го прави друг.

— Има още нещо — казах с привидно нехайство. — Не зная дали го споменах предния път. Нали разбирате, човек понякога забравя.

Тя седеше и ме изпепеляваше с поглед. Всъщност може би не знаеше, с тази орда импланти, които се надпреварваха да я държат в течение на всичко. Или не искаше да признае.

— Става въпрос за едни хора, които познавам — продължих. — Живеят в Западния край, в някои от сградите, които сте купили.

— Бездомници — изсъска тя.

Кимнах.

— Наречете ги както щете.

— Мързеливци! Търтеи! Искам да плащат наем като всички, или да си вървят. Не желая да са там, когато хората ми започнат да чистят.

Вдигнах ръка.

— Г’ Накада. Мисля, че реагирате прибързано. Те не са толкова лоши хора.

Лъжех, разбира се — бяха утайката на обществото. Но освен това бяха мои пълноправни клиенти.

— Какво ти влиза в работата? — попита тя.

— Приятели са ми — излъгах. — Не искам да ги гонят.

— Аз пък искам… — заяви тя със злост, която говореше, че го приема лично. Помислих си, че идеята за наемите трябва да е била нейна, а не на Орхид. Съмнявах се Орхид да е предполагал колко ядове ще му създаде това.

— Г’ Накада — прекъснах тирадата ѝ. — Надявам се да промените решението си.

— Че защо?

— Защото в противен случай ще съм принудена да изкарам в мрежата всичко, което знам за вашия малък план с института. А така печалбата ви ще пострада сериозно.

— Това е шантаж — заяви тя.

Повдигнах рамене.

— Наречете го, както искате. Разполагам с нужната информация и мога сама да решавам как да постъпя с нея, или да ви продам правото си да я разпространявам. Щом смятате, че е шантаж, хубаво. Е, какво предпочитате? Да го пускам ли в мрежата, или не?