Прах [bg]

Луси сваля телефона от колана на пилотския си костюм и го оставя на масата. Прилича на обикновен смартфон, само дето е в черен военен калъф.

— Напълно нормален — казва тя. — Просто телефон с обичайните приложения на екрана.

— Така изглежда — кимам и си сипвам втора чаша кафе.

— Не можеш да видиш какво върви зад екрана. Интересните неща.

— Опасните неща?

— Както с всяко друго нещо, важното е как се използва. Разполагам с айпито на телефона на Гейл и можех да маневрирам около смотаните й опити за охрана. Всичко от него се озова на моя телефон, таблета и компютъра ми, така че, когато тя променяше нещо, разработвано от двете ни, можех да видя всеки удар върху клавиша.

— Въобще не си й се доверявала — отбелязвам, като се връщам до стола.

— Не, мамка му. Доверието се изпари в мига, когато ме разпитваха.

Мястото ми е точно срещу масивния черен джип на Луси, невидим бомбардировач на колела с всичкия върховен лукс на частен самолет.

— Тя доверяваше ли ти се?

— Никога не съм й давала повод да не ми се доверява.

— Престанала си да й вярваш миналото лято, но очевидно не си прекратила отношенията тогава.

— Щях да го направя съвсем скоро.

— Това, което ставаше с нея, ли е причината да шофираш брониран джип напоследък?

Луси поглежда джипа си, сякаш е дете или любимо домашно животно.

— Не го купих по определена причина.

— Кого освен свинарите си вбесила, Луси?

— „Ал Кайда“ не ме харесва. Арийското братство също. Враговете на гейовете, мъжете шовинисти, поддръжниците на браковете само между мъже и жени, джихадистите, а скоро и „Дабъл Ес“ вече няма да са ми приятели — подмята тя небрежно, сякаш мисълта й доставя удоволствие. — А, да, дълъг списък със свинари, а също и ферма за гъши пастет в щата Ню Йорк. Марино също няма да е доволен от мен. Завижда ми за джипа. Новото му полицейско возило е шестцилиндрово и най-вече от пластмаса.

Луси изрича думите си цинично и ядосано.

— Какво точно знае той?

— Точно нищо и не възнамерявам да обяснявам каквото и да било. Той няма представа, че го наблюдавах в реално време, когато намери телефона й зад бар „Сай“. Няма представа и никога няма да има, нали? — поглежда ме тя.

— Няма да го чуе от мен. Би трябвало да го научи от теб.

— Не би трябвало да го научава от никого — раздразнено отвръща тя. — Просто Марино си играе на стражари и апаши след годините, през които се чувстваше като лакей.

— Надявам се, че никога няма да изречеш това пред него.

— Когато осъзнах, че Гейл е изчезнала…

— Кога стана това? Написах ти съобщението чак към пет и половина, докато Марино ме откарваше на игрището. Кога се сети да проникнеш в телефона й?

Звуча, сякаш я разпитвам, но не правя опити да замаскирам това.