Прах [bg]

— И да се заразиш от грип?

Отварям пакет с евтини хартиени кърпи, каквито могат да се намерят в обществените тоалетни.

— Това може да се случи навсякъде, а никога не бих те оставила сама от страх какво може да се случи с мен. Джанет и аз щяхме да те отведем у дома и да се грижим за теб. Трябваше да дойда и да те взема.

— Не бих пожелала това на никого.

— Не е тегаво задължение като с майка ми.

— Задължение не е думата, за която се сещам, когато мисля за Доръти.

— Просто казвам.

Зелените й очи ме гледат напрегнато.

— Знам и съжалявам, че изглеждам неблагодарна.

Луси не прави неискрени опити да ме убеждава. Не ме бива да си придавам определен вид в много ситуации и двете го знаем. Отново се сещам за онова, което не харесвам у себе си.

— Не става дума за благодарност — отвръща Луси. — Ти нямаше да ме оставиш сама, ако бях на твое място, ако бях преживяла всичко, през което ти премина, а на всичкото отгоре се и разболя. Особено ако бях достатъчно уплашена, за да нося оръжие навсякъде.

— Никога не си уплашена, но носиш пистолет навсякъде.

— Ти щеше да си устроиш лагер в дома ми и да ме тормозиш всеки две минути с термометъра.

— Признавам, че си имам начини да правя неща, които не са лесни за останалите.

Кафето се изсипва в кафява хартиена чаша с нарисувана риба, взета от запасите на военната флота, от които Брайс поръчва на едро.

— Сметана? Захар? Или обичайното черно? — питам.

— Обичайното. Нищо не се е променило.

Поглеждам лицето на Луси, което обичам безкрайно. Ъгловато и силно, по-зашеметяващо, отколкото красиво.

Спомням си я като малко дебелаче, прекалено умно, за да е за негово добро, на което липсваше генът, отговорен за ограниченията и правилата. Веднага щом проходи, тя ме следваше от стая в стая, а когато сядах, се настаняваше в скута ми. Това страхотно вбесяваше майка й, жалката егоистка, която пише детски книжки, но няма време за собствената си плът и кръв или за когото и да било всъщност. Проклетата ми сестра се интересува само от героите, които създава и може да контролира и убива. Не съм говорила със семейството си в Маями от доста време и за миг изпитвам вина за това.

— Брайс поръчва пици. Мога да изям цяла съвсем сама — казвам, като поставям чаша с кафе и хартиена кърпа пред Луси.

— Тези чаши са отвратителни.

— Биоразградими.

— Да. Разпадат се още докато пиеш от тях.

— Не навреждат на морския живот и са невидими за шпионските сателити — усмихвам се.

— Трябва да изядеш цялата пица, а после и още нещо. — Луси ме оглежда критично. — Брайс съобщава на всички, че си се превърнала в скелет.

— Той ме видя за първи път преди пет минути на охранителния монитор и не знае какви ги дрънка. Моля те, седни, Луси. Трябва да поговорим.