Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
— Щом го твърдите, защо питате?
Стиснах устни.
— Само исках да проверя — му отвърнах с преди получения отговор. По лицето му не личеше да е схванал подигравката.
— Направихте го. Гладен ли сте?
— Не. Благодаря, не. Бих искал да знам кои сте вие, откъде сте дошли и какво искате от мен?
Погледна ме внимателно, сякаш напрегнато размишляваше.
— Възможно е и да не знаете — каза накрая. — По-късно ще говорим пак. Имаме малко време и много работа.
— Това си е ваш проблем. Мене обаче освободете или ме убийте като останалите!
— Невроза — каза много отчетливо един друг, който седеше пред пулта, с гръб към нас, но изглежда ни слушаше. — Местно заболяване, трудно лечимо. Понякога въобще нелечимо.
Прииска ми се да го цапна през устата.
— Нанасянето на телесна повреда може да се окаже във ваша вреда — ме предупреди седящият с гръб.
Как? Та аз не си бях отворил даже устата!
— Ще го приспя, докато се върнем на него — каза този, който стоеше срещу мен, и тогава ми направи впечатление, че и неговата уста не помръдна.
Досега, откакто бях между тях, нито веднъж устните им не се бяха отворили.
— Правилно сте забелязали — кимна стоящият срещу мен и този път чух гласа му, без устните му да помръднат. — Ако не буйствувате, може да останете буден.
— Благодаря — поклоних се с обидено достойнство, но вече без да се съмнявам нито за момент, че ще направят с мен каквото си поискат. — Аз съм във ваша власт… — добавих.
— Не повтаряйте всичко…
— Сега го казах за първи път…
— Но преди това го помислихте — и ми обърна гръб. Отново един с друг… Сега вече не мога да кажа това, че разговаряха. По-скоро така: разменяха мисли. От мен не се интересуваха, а аз отново не ги разбирах, въпреки че отделни думи продължаваха да достигат до мен.
Можех и по-рано да се досетя. По това, че разбирахме езика си. Дори и хората от земята не се разбират едни други. Разбираха. Говореха на стотици езици. А те откъде познаваха точно моя език? Телесната прилика не е всичко. А ключът на тайната е прост: някаква форма на предаване на мисли. Мислите се зараждат по един и същи начин във всеки човек. Различават се само когато още неизказано — ги формулират. Който е способен да проникне в мислите на друг човек, преди още оня да ги е оформил в думи, той би го разбрал, дори и да говорят на различни езици. Тези тук, изглежда, са способни да си приемат мислите. Когато говорят с мен, тогава и аз съм способен на това… Сигурно с тяхна помощ. Но когато обменят мисли помежду си, ме изключват. Антените ми са груби и безчувствени, за да хванат мисли, които не са изрично насочени към тях. Хващат само по някой откъслек и толкова. А техните… Мога и да ги изпитам… Те не са въоръжени и аз не съм. Но не ми изглеждат някакви здравеняци. Ако имам нещо подръка, бих могъл здраво да ги ударя…
В този момент единият отчетливо се обади:
— Робинзон, престанете с тези мисли за насилствени действия, защото само ще си навредите.
Е, това вече е ясна приказка! Опитът го показа. Нацупих стиснатите си устни и си помислих: с това само бих защитил рода си. Земята.
— Твърдите безсмислени работи — пристигна отговорът, след което се опитах да не мисля за нищо. За съжаление обаче конструкцията на мозъка ни изключва това, така че трябваше да си потърся някакъв неутрален обект: затананиках си шлагерите от изминалата година. Тъй като зад формулирания ред от мисли успоредно и същевременно със светлинна скорост пробягва и обърканата маса от мисли, недостигащи до речевите пластове, се опитах да се концентрирам върху текстовете на шлагерите: ще мога ли да си спомня ритмичните клишета, елементарните рими? Много трудно успях да изключа от мястото и от времето.
Странната ми съдба ме бе научила на много неща, сега можах да науча и най-невероятното: как да се пазя от мисленето! Човечеството — докато го имаше — в повечето от случаите се държеше като тиранин на самото себе си, но мисълта, дори и в най-пъклените му периоди, можеше да бъде заловена само там и тогава, когато придобиеше външен израз. Е, като последно, най-трудно изпитание нека се опитаме да я хванем за гърлото още в зародиш! Тъй като и без това съм последен, не си заслужава да поставям въпроса: ако няма мисъл, какво остава от човека?
— Робинзон.
Трепнах. Къде съм?
В помещението беше само единият от пришълците. Останалите двама междувременно бяха излезли. Къде, не можех да зная. Погледнах го и той веднага отговори.
— Сега вече можем да разговаряме. Необходимо е.
— Само затова ли?
Кимна.
— Няма друга причина. Човек прави онова, което е необходимо.
— Един момент. Вие се наричате човек. Аз също. Външната прилика и тя го потвърждава. И все пак: сигурен ли сте, че обозначението е правилно?