Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Но ето, аз съм тук, а той не може вече да се върне през никаква врата. И въпреки това все още той е по-силният.
(Последен епизод. Режисьорът заминава за една страна, разкъсвана от гражданска война. Девойката, както винаги от пустинята насам, и този път е с него. Иска им се да намерят връзка с въстаниците и затова посещават най-опасните места. Въстаниците залавят режисьора. Той е на ръба на смъртта, но се отървава с един як бой. Беснее: нищо от случилото се не е заснето.
Прави нов опит. Узнава, че въстаниците се готвят да взривят един локал, където ходят много правителствени войници. Търси си прикритие в локала, за да може да заснеме от непосредствена близост експлозията, паниката, агонизиращите. Поставя оператора си срещу изхода, за да снима бягащите и ранените. Експлозията настъпва с известно закъснение, след което девойката, която се тревожи за режисьора, влиза сред руините. Една бетонна греда пада и я пребива. Режисьорът остава невредим. Взема на ръце мъртвата си любима, започва да ридае. След това вдига поглед, забелязва оператора си и му изревава: снимай! Заснеми лицето ми, сълзите ми, мъката ми… По-близо, по-отблизо, още по-отблизо!)
Исках да видя хора. Дори и само сенки, прожектирани върху платно, но в цвят, с глас, такива, каквито са били хората, докато ги е имало. Трябваше да видя танц, целувки, дори и бой, духовити и страстни диалози, препускащи коли, морски бряг, игрално казино, надменни красавици и храбри мъже в потъващи фотьойли и на седлото на препускащи жребци; подводници и космически кораби, падането на Рим с десет хиляди статисти, любовта на Наполеон с Валевска, битката за нефтените кладенци и блестящата кариера на прекрасната танцьорка! Всичко това го има, всичко това е възможно, само трябва да протегна ръка и ще го стигна. Трябва ли да се упреквам? Донесох това, което е най-близо, което ми беше подръка. „Диво око“ — заглавието не ми говореше нищо. А жената от южните морета на плаката? С косо разположените очи и маслинена кожа, която ми махаше? Не трябваше ли да й вярвам?
На филма можах да я видя и нея в един епизод. Като специалистка по любовта. Която дарява радост без прегръдка. Подсмихваше се и пиеше бира. Камерата показа ръката й съвсем отблизо, боядисаните в червено нокти бяха начупени и нащърбени.
Да се упреквам ли, задето й повярвах? Тя ли е най-голямото заблуждение? Тъкмо тя?
Институтът, където си бях намерил клетка; Алберт, който бе премълчал, че играя тенис по-добре от него, от шампиона? Етел, която отказваше срещите? Давид, който ме бе взел при себе си, за да забрави в единствения важен момент дори и факта, че ме има на света? Всичко това не е ли кино? Без морски бряг, без казино, без палми, коли, гангстери, нефтени кладенци и танцьорки? Това не е ли кино?
Аз съм човек на реда, така казват. Човек на метода, а не на въображението. Виждам се, когато действувам, за да мога да преценя дали действувам правилно? Виждам се отстрани, сякаш се гледам в огледалото. Сякаш се следя с филмова камера: как се държиш? Как се държиш, когато работиш, когато почиваш, когато играеш тенис, когато танцуваш, когато се любиш, когато те унижават? Тъй като нямам фантазия, с която да мога да си представя всичко това, имам нужда от филма, за да се заснема, за да се контролирам: това съм аз.
А ако лъжа? Ако заблуждавам окото на камерата, дивия обектив, за да видя филм за себе си, който на мен да ми харесва? С което после да залъгвам самия себе си?
Когато плача, плача пред себе си. Ако се дебна, плача за публиката, не плача откровено. Невъзможно е да се установи кога човек е искрен и кога преиграва. Човек не прави комедии само когато се предава. Всичко останало е поза; излишна или необходима, непринудена или възприета по необходимост поза. Без тях няма събуждане, работа, обществен живот, любов, заспиване. Умиращият, ако е в съзнание, дори когато умира, позира. Търси последни думи и благородно държане към опечалените: след дълго и понесено с търпение страдание…
Модерният режисьор се е захванал с безнадежден и глупав експеримент, като е пратил въображаемия си режисьор с дивата му камера като провокатор в пустинята, като садист-спасител в джунглата и като безстрастен погребален агент сред обречените на смърт. Заснемаше пози, повечето от които бе измислил сам.
Все пак постигнал толкова, че да се съглася: без пози е невъзможно. Дори и да съм сам. Защото, ако не позирам пред себе си, тогава ще трябва да понеса това, че Етел мълчеше, Алберт изобразяваше параван, а Давид отиде и по-надалеч. Че клетката ме е хванала и ни навън, ни навътре. Тогава ще трябва да понеса факта, че не съм нито важен, нито необходим. Дори и да съм преживял всички. Та нали дори и тази единствената, тази последната възможност не е моя заслуга, а на случайността!