Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
— Хвърлете револвера, Робинзон. Нямате нужда от него.
— Кои сте вие и откъде сте дошли?
— Хвърлете го.
Това, че беше без оръжие и имаше обикновена човешка форма, отчасти ме успокои, отчасти ме направи подозрителен.
— Първо отговорете — казах.
В ръката си почувствувах слаб удар и револверът изпадна. Ударът не беше болезнен, само пръстите ми изтръпнаха и изтървах оръжието. Няколко минути по-късно кръвообращението в тях се възстанови, сякаш нищо не се бе случило.
— Елате с мен, Робинзон.
Обърна се и тръгна по коридора, без дори и да се усъмни в това, че ще го последвам.
Съпротивата ми — която и без това нямаше много смисъл — се сгромоляса за части от секундата. Осъзнах, че дори и с револвер съм по-беззащитен от него.
Тръгнах подире му. Какво друго можех да сторя?
Пред сградата стоеше превозно средство с неясно предназначение, празно. Седнахме в него. Той включи двигателя и превозното средство се вдигна във въздуха. Беше хеликоптер, без винт. Сигурно работеше с реактивни двигатели, въпреки че не долових нито звука, нито пламъка на газовата струя. Прелетяхме непосредствено над гората, после над покривите на сградите, в посока към центъра на града. Пътят ни отне само няколко минути.
Космическият кораб стоеше на главния площад на града, където се провеждаха празничните митинги и манифестации. След нощното си сияйно появяване на трезвата дневна светлина се оказа по-обикновен, отколкото си мислех. И по-малък. Металното му тяло беше проядено на черни петна от топлината и студа, от изпитанията на космоса. Стоеше на четири пружиниращи крака, подобни на израстъци, също като нашите лунни сонди. Качихме се по стълбата, другият все още напред, аз все още след него, и той продължаваше да не се съмнява, че го следвам.
Бях прекалено смутен, за да разгледам вътрешността на кораба. По-късно ми се удаде възможност — разбирам, не разбирам — да го разгледам, но признавам си, нищо извънредно не открих в него. Споменах вече, че по външност приличаше на това, с което сме свикнали по научнофантастичните филми, а същото може да се каже и за вътрешното обзавеждане, и за уредите.
В космическия кораб освен нас имаше още двама души. По нищо не се различаваха от моя човек. Ръстът им беше същият, лицето, дрехите — също. Можех да ги взема даже за близнаци. Което обаче беше най-важното: бяха хора, в това не се съмнявах нито за момент. По външност, по структура на тялото, подобни на мене хора. Но доколко приличаха на мен, това още нямах случай да реша. И се надявах, и се притеснявах.
Моят човек посочи към мен и каза нещо на другите двама. Отделни думи разбрах, чух и останалите и въпреки това не бях в състояние да разбера какво казва. Сякаш чувах всичко през стъклена стена и до мен достигаха само откъслеци от речта им. Другите двама му отговориха и скоро потънаха в оживен разговор. За мен, изглежда, съвсем бяха забравили. Не знаех какво да правя, след това си помислих, че ще е по-добре, ако аз направя първия ход.
— Кои сте вие, откъде сте дошли и какво искате от мен? — попитах възможно най-учтиво, но решително. Обаче не получих отговор. Нещо повече, продължаваха разговора си, сякаш не забелязваха, че съм там и че съм се обадил.
Ядосах се, няма защо да отричам, дори се и обидих. Ако не бях сигурен, че са пристигнали от чуждо небесно тяло, щях да се хвърля в краката им и плачейки, щях да ги прегръщам, хора, най-после хора! Но тъй като ги считах за пришълци, трябваше да остана нащрек — и колкото и странно, може би дори и смешно да изглеждах, — трябваше да мисля и за достойнството на човечеството, на което бях единственият представител.
Освен ако те не са го унищожили! — прониза ме мисълта за ужасната възможност…
— Известно ли ви е да има други живи хора? — обърна се към мен единият. По време на разговора си бяха разменили местата и аз не бях в състояние да различа той ли е, който ме беше довел, или някой от другите.
— Вие би трябвало да знаете много по-добре от мен! — отговорих развълнувано.
Той кимна.
— Прав сте. Знаем. Само искахме да проверим.
— Кои сте вие?
— Хора.
— От тази Земя?
— Не.
— Вие сте я опустошили?!
— Не разбирам.
— Какво не разбирате?