Господарят демон на Каранда

Фелдегаст се изправи, скри лицето си с ръце и се завайка:

— Да не си ме отровила, момиче? Ох, олеле! Не мога да си спомня друго питие да е размътвало толкова бързо главата ми. — И след тези думи свали длани от лицето си. Чертите му вече не изглеждаха разкривени, охлузеното бе изчезнало и човекът изглеждаше трезвен.

— Никога повече не се опитвай да пиеш с надракска жена — посъветва го Белгарат. — Особено пък с такава, която сама е приготвяла питието.

— Стори ми се, че чух някакъв разговор, докато я забавлявах. За Каранда ли приказвахте… и за тъжните неща, които стават там?

— Да — призна Белгарат.

— Понякога демонстрирам таланта си в затънтени крайпътни кръчми и странноприемници — тук взема някоя пара, там ме почерпят една-две халби пиво, нали знаете как става — а в такива места се натрупва богата информация, много богата, гарантирам ви. Понякога като накараш някой човек да се разсмее, като го развеселиш хубавичко, той може да ти разкаже много повече неща, отколкото като му плащаш или се стремиш да го опиеш. Неотдавна попаднах на точно такова място — имаше много голяма публика и аз буквално взех ума на всичките зрители с представлението си. Така се случи, че докато бях там, един пътешественик дойде в странноприемницата от земите на изток. Беше огромен мъжага, направо приличаше на звяр. Та тъкмо този човек ни разказа печалните новини от Каранда. След като се нахрани и пресуши повече халби силно пиво, отколкото бе добре за здравето му, аз отидох при него и започнах да го разпитвам допълнително. Задавах му разни въпроси, нали разбирате. Човек с моята професия никога не знае в коя посока ще го отвее вятърът и къде ще се наложи да показва изкуството си — затова и трябва да знае колкото се може повече неща за различни земи по света. И значи този здрав мъжага, дето не би трябвало да се страхува от нищичко, пълзящо и крачещо по света — този здравеняк буквално се тресеше пред очите ми като уплашено бебе. Та той ми рече, че ако ми е мил животът, трябва да бягам далеч от Каранда. След това добави едно много странно нещо, чиито смисъл все още не мога да проумея. Пътят между Калида и Мал Яска бил буквално претъпкан с разни пратеници, които тичали насам-нататък. Нима това не е изумително? Как може човек със здрав разум да си го обясни? Ала на света има най-различни странни неща, добри ми господа. Има и чудеса, каквито дори не бихме могли да си представим.