Задочни репортажи за България

А в друга нощ, когато половин дузина милиционери, извикани по телефона, успяха да го задържат и понесат към джипа, той викаше с пълен глас:

— Вие, всички мильовци, сте нищожества! Вие сте слуги, роби, долни гадини! Вие нямате мозък за два лева! Аз съм светец за вас! Аз съм старши лейтенант Б.! Аз съм единственият старши лейтенант светец, защото… — той извиси гласа си още повече — плащам за чужди грехове.

Милиционерите се смееха на тази тирада. Откараха го в участъка, откъдето той на другия ден се завърна, за да се извинява на жена си, чието лице беше насинено. После отново се надвеси над Библията и дълго чете на глас.

С течение на времето кошмарните нощи зачестиха. Той започна да се напива всеки втори ден и да буйствува където му падне. На втората година от нашето пристигане жена му не издържа повече. Един ден тя взе децата и малко багаж и се премести да живее някъде към центъра на града, като заведе дело за развод. Това сякаш тласна моя съсед още по-силно към алкохола. Когато нямаше кого да сложи на празния стол, той се втурваше към селото и буйствуваше там. Неведнъж местните селяни го налагаха здраво, но той беше дяволски силен. Въпреки всичките му изстъпления отношението на властите към него беше необяснимо толерантно. Най-малко дузина молби до Министерството на вътрешните работи свършиха без резултат. Прокурорът го викаше често, но ми се струва, че някой отнякъде тайно го покровителствуваше.

През цялото това време се опитвах да разбера какво точно бе станало с този човек, откъде бе дошло това умопомрачително раздвоение между следователския стол и Библията? Една вечер, като се връщах с колата, го открих паднал в средата на селския площад. Вдигнах го и го откарах горе във вилата. И докато му помагах да се добере до леглото, последва истинска треска и поток от несвързани думи, които човек можеше да вземе за някаква изповед:

— Никой няма… Избягаха, отидоха си всички… И жена ми, и децата ми, всички са подлеци… Ех, Марков, какво знаеш ти! Какво си видял ти! — и внезапно той започна да крещи: — Аз не исках! Честна дума, не исках… Той ми дава пистолета, а аз му бутам ръката и казвам… не искам… А той пак ми бута пистолета в ръката и ми казва… Стреляй… партията ти нарежда… А аз не исках, вярваш ли ми, че не исках? Марков, стрелял ли си отблизо във вързан човек? Ама съвсем отблизо… Ти нищо не знаеш… Гледай ме сега какво съм! А той пак си е горе, в Политбюрото! На него нищо му няма! А гледай мене!… Вярваш ли ми… не исках да стрелям!…

Никога и не разбрах кой беше този, който му беше дал пистолета в ръката, нито кой беше жертвата.

Преди години моят съсед е бил обикновено селско момче от селата край Попово. Предполагам, че е имал добър характер, но едновременно с това и някаква амбиция да се издигне в живота. Като ремсист го вербували на служба в Държавна сигурност. Като младши офицер бил рядко изпълнителен, станал член на партията и приел партийната идеология като свещено слово. Тъй като се ползувал с пълно доверие, го прехвърлили в следствения отдел на МВР и по времето на Сталин взел участие в серия следствени процеси. Поради забележителната му физическа сила той бил използуван за побоища и инквизиране на задържаните. Хора, които го знаеха от онова време, ми казаха, че бил един от най-страшните „биячи“. Явно убийството, за което той скимтеше пред мене, е било извършено по това време. И като мнозина от неговите колеги старши лейтенантът може би оправдаваше себе си, че всичко, което е правил, е било за доброто на партията. Затова човек може да си представи шока, който той получил, когато след 1956 година без никакви обяснения същата тази партия го отстранила от длъжност и за удобство го пенсионирала по инвалидност. Впоследствие пенсията му била отнета. Казаха ми, че между жертвите му бил и един от новите министри, който, щом дошъл на власт, се постарал да изхвърли своя някогашен мъчител.