Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Двамата с жена ми гледахме поразени това представление и не знаехме, че ни предстояха много нощи, когато под влиянието на алкохола бившият старши лейтенант от Държавна сигурност с налудно постоянство щеше да пресъздава сцената в следователския кабинет. Сцена, в която той се прераждаше от разстроен алкохолик в могъщ Бог, Цар и Съдия, от чиято безранична власт зависеше съдбата на онзи върху стола. Ние не знаехме също, че сцената върху терасата беше само началото на пробудилия се от бутилката ракия среднощен следовател.
Изглежда, в някакъв момент той осъзнаваше празнотата на стола и му беше необходимо там да седи някой с истинска плът. Той се втурваше в спалнята, събуждаше жена си и децата си (ако те вече не бяха избягали) и с дъжд от най-вулгарни псувни и ругатни се опитваше да ги предизвика да му окажат някаква съпротива. Гласът му ту се извисяваше в истерични викове, ту стихваше в заканителни ниски тонове, ту избухваше в някакъв ужасен смях. Обикновено дързостта принадлежеше на дъщеря му. Тя заставаше срещу него и яростно започваше да вика: „Ти си най-лошият, най-черният, най-отвратителният човек на света! И ти знаеш това и си го изкарваш на нас! Ако съвестта те гризе, защо не се самоубиеш, ами биеш!“
Той се усмихваше като ощастливен злодей, пристъпваше към нея и започваше да я налага с бавни, но силни плесници, като че имаше намерение да продължи да бие с часове. Майката се хвърляше в отчаяни усилия да спаси детето. Колко нощи писъци разтърсваха вилата, тичаха съседи, и ние тичахме долу, за да се опитаме да го удържим. Но той беше толкова силен, че понякога, когато викахме милицията, трима милиционери не можеха да се справят с него.
В онази първа кошмарна нощ жертвата беше шестгодишното момче. Ние чухме врява в стаята под нас, после тръшкане на врати и бързи стъпки. После разбрахме, че майката и дъщерята бяха избягали. Но момченцето беше останало. Моят съсед го изнесе навън, постави го на стола по корем, заголи гърба му и започна да го бие с колана си. Детето дори не издаде звук. То беше особено дете. Ние се спуснахме по стълбите и когато се намерихме на терасата, видяхме съвсем неочаквана и различна сцена. Моят съсед беше захвърлил колана си, беше коленичил пред детето на стола, целуваше гърба му и с напълно разстроен, болен и хълцащ глас повтаряше:
— Прости ми, моето момче. Чу ли, прости ми. Нали не те боли! Нали ще ми простиш… Ръцете ми да изсъхнат, ако още веднъж… Прости ми…
Цялото му тяло се тресеше от вълнение и сякаш нищо не бе останало от внушителната страховита фигура на среднощния следовател около стола. Малкият се привдигна и чухме да казва с детски укор:
— Аз ти казвах, татко, да не пиеш!
— Нито капка повече! Няма! Няма вече! — извика баща му с най-потресаваща искреност.
Той вдигна детето на ръце, както го беше изнесъл, и влезе вътре.
Ние с жена ми не знаехме как изобщо да приемем това, което видяхме. То ни изглеждаше странен, почти призрачен кошмар, много различен от познати пиянски буйства, защото в центъра на всяко обяснение беше празният стол. Призори майката и дъщерята се завърнаха. Настъпи пълна тишина, сякаш нищо не беше се случило.
На другия ден наблюдавах моя съсед, докато работеше в градината. Малкият беше с него. Двамата се шегуваха и сякаш бяха в най-щастливо настроение. Той обясняваше на сина си живота на мравките и помня добре, че каза: „Когато стъпваш, гледай да не смажеш някоя мравка. Погледни внимателно и тогава стъпни. И мравката има душа като мене и тебе!“
По-късно през деня и в следващите дни с изненада открих, че моят нов съсед беше един от най-услужливите хора, които бях срещал. Той се въртеше около мен, помогна ми с настаняването и ме осведоми най-подробно и точно за особеностите на новото ми жилище. Той беше малко бавен в разсъжденията си, интелигентността му явно бе притъпена и като че целият процес на мислене и изразяване вървеше трудно и с препятствия. Имах впечатлението за твърде объркана раздвоеност на ума, която внезапно бе разсичана от силни проблясъци на фанатизъм.
Между другото той ми каза, че не желаел да постъпи на работа или да заеме служба, защото това противоречало на желанието му да живее „другояче“. Опитвал се частно да поработва нещо с ковано желязо. Оказа се, че край реката имаше малка работилница, където той изработваше свещници, манастирски лампи, полилеи и други, всичко от ковано желязо. Попитах го защо именно този занаят е започнал. Той се засмя и каза с доста странен глас:
— Не знам… Изглежда, че имам навик да удрям, и когато удрям желязото, това ме успокоява…
После съвсем приятелски добави:
— Когато ви искам пари на заем, не ми давайте! Ще се напия, а като се напия, става лошо!