Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
Лицето на Гъртруд побеля.
— Но аз…
— Това е всичко. Ще помоля да ви изведат оттук.
В полунощ Лара се обади на своя шофьор Макс.
— Докарай колата пред входа.
— Да, мйс Камерън.
Колата я чакаше.
— Къде искате да отидете, мис Камерън? — попита Макс.
— Карай из Манхатън. Искам да видя това, което съм направила.
Той я гледаше неразбиращо.
— Моля?
— Искам да погледам своите сгради.
Потеглиха из града. Спряха при търговския център, жилищния квартал, при небостъргача. После идваха „Камерън Скуеър“, „Камерън Плаза“, „Камерън Сентър“ и скелетът на „Камерън Тауърс“. Седнала в колата, Лара втренчено гледаше всяка сграда, мислейки за хората, които живееха или работеха там. Тя се бе докоснала до живота на всички тях. „Направих този град по-хубав. Направих всичко, което исках. Но тогава защо не мога да си намеря място? Какво ми липсва?“ Знаеше отговора.
На другата сутрин Лара се обади на Уилям Елърби, мениджъра на Филип.
— Добър ден, мистър Елърби.
— Добър ден, мис Камерън. С какво мога да ви услужа?
— Питах се къде ли свири Филип Адлър тази седмица.
— Графикът на Филип е доста натоварен. Утре вечер ще бъде в Амстердам, после заминава за Милано, Венеция и… искате ли да ви кажа по-нататък…?
— Не, не. Няма нужда. Просто се интересувах. Благодаря ви.
— Няма нищо.
Лара влезе в кабинета на Келър.
— Хауард, трябва да замина за Амстердам.
Той изненадано я погледна.
— Какво има там?
— Просто една идея — уклончиво отговори тя. — Ще ти кажа, ако излезе нещо. Кажи да ми подготвят самолета.
— Забрави ли, че го изпрати в Лондон с Бърт? Ще им кажа утре да се върнат и…
— Искам да замина днес — тя сама се изненада от настойчивото си желание. — Ще летя с пътнически самолет — върна се в кабинета си и нареди на Кати: — Запази ми едно място в първа класа до Амстердам с Ка Ел Ем.
— Да, мис Камерън.
— Дълго ли ще отсъстваш? — попита Келър. — Насрочили сме съвещания, които…
— Ще се върна след ден-два.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Благодаря ти, Хауард. Този път — не.
— Разговарях с един приятел сенатор във Вашингтон. Мисли, че е възможно да се приеме закон, който да премахне повечето от данъчните облекчения в строителството. Ако го приемат, това ще убие данъците върху основните доходи и ще спре прогресивното намаляване на оценката на имота при определяне на данъците.
— Това би било глупаво. Ще нанесе щети на индустрията на недвижимите имоти.
— Знам. И той е против законопроекта.
— Много хора ще бъдат против. Няма да мине — предрече Лара, — на първо място…
Личният й телефон иззвъня. Лара го загледа втренчено. Той отново звънна.
— Няма ли да отговориш? — попита Келър.
Устата на Лара бе пресъхнала.
— Не.
Пол Мартин дълго слуша приглушения звън, после затвори слушалката. Дълго седя замислен за Лара. Струваше му се, че напоследък тя е станала по-недостъпна, по-хладна. „Може би имаше някой друг? Не. Тя ми принадлежи. Винаги ще бъде само моя.“.
Полетът с Ка Ел Ем мина приятно. Седалките в първа класа на просторния „Боинг 747“ бяха широки и удобни, стюардесите бяха внимателни.
Лара бе твърде неспокойна, за да яде или да пие каквото и да било. „Отивам в Амстердам неканена, а може би той ще е прекалено зает, дори да се види смен. Като тичам след него, вероятно губя всичките си шансове. Вече е късно.“
Тя се настани в „Гранд Хотел“ — един от най-хубавите в Амстердам.
— Ще ви предложим чудесен апартамент, мис Камерън — каза администраторът.
— Благодаря. Разбрах, че довечера има рецитал на Филип Адлър. Знаете ли къде ще свири?
— Разбира се, мис Камерън. В „Концертгебау“.
— Ще можете ли да ми намерите билет?
— С удоволствие.
Когато Лара влезе в апартамента, телефонът вече звънеше. Обаждаше се Хауард Келър.
— Добре ли пътува?
— Да, благодаря.
— Исках да ти съобщя, че разговарях с двете банки за имота на Седмо Авеню.
— И?
— Приеха с готовност — кънтеше гласът му.
Лара ликуваше.
— Казах ли ти! Това ще бъде нещо голямо. Искам да започнеш да събираш екип от архитекти, строители — нашата група — и други такива.
— Добре. Утре ще ти се обадя.
Тя затвори и се замисли за Хауард Келър. Беше толкова мил. „Аз съм късметлия. Винаги е до мен. Трябва да му намеря някоя чудесна жена.“
Преди концерт Филип Адлър винаги беше неспокоен. Сутринта бе репетирал с оркестъра, бе обядвал нещо леко, а после, за да не мисли за концерта, отиде на един английски филм. Гледаше, но съзнанието му бе завладяно от музиката, която щеше да свири вечерта. Не съзнаваше, че барабани с пръсти по облегалката на стола, докато съседът му не каза: