Огньовете на сатаната

— Направих дискретно проучване в хрониките и летописите на града — отговори Сийгрейв. — Някога Йорк се е казвал Йорвик. Викингските пълчища са си направили лагер тук. — Той посочи скъпоценните предмети, които блестяха на писалището. — Може би някой от главатарите им е заграбил църковно злато и го е претопил, но бидейки суеверен, е изсякъл кръст от двете страни на монетите.

— Свещници — обясни Клавърли. — Сър Хю, трябва да е имало свещници, което обяснява наличието на червен восък.

Корбет вдигна златото и остави монетите да изтекат между пръстите му.

— Странно — промълви той. — А аз, умникът, си помислих, че са прясно сечени.

— Така е — отговори Сийгрейв. — Който и да е направил тези монети, сър Хю, никога не ги е използвал, а ги е скрил заедно с останалата част от съкровището. Трябва да са му донесли същия лош късмет като на мен. Дървените тръби бяха обгорени, както и земята около тях. Не знаех какво да правя — продължи той. — Беше ми омръзнало да ми плащат с лоши сребърни монети, а ако бях предал съкровището на хазната, каква награда щях да получа? Само дето кралските служители щяха да ме разпитват, да намекват, че съм го откраднал и да използват всички възможни законови уловки, за да го задържат за себе си. И каква част от това тук, сър Хю, щеше да попадне в хазната? Кралските служители не са по-различни от кралските винари — всички бъркаме в меда.

— Можеше да се обърнеш към самия крал — упрекна го Корбет.

— И за това си помислих — отвърна Сийгрейв, — в деня, в който дойдохте тук. Бях на път да си призная, но… — Той сви рамене. — Вече бях затънал до шия. Бях изчакал кралят да дойде в Йорк. В града имаше страшно много непознати — велики лордове, служители на двора, слуги с ливреи: прекрасен момент да похарча златото. Придворните доставчици купуваха стоки и пазарите въртяха оживена търговия. — Лицето на Сийгрейв се сгърчи и по пребледнелите му бузи рукнаха сълзи. — А сега загубих всичко — изломоти той.

Неочаквано вратата се отвори и в стаята влезе съпругата на Сийгрейв с две вкопчени в полите й дечица.

— Какво ще стане? — попита тя. Хубавичкото й лице беше изопнато, тъмните й очи приличаха на кладенци, пълни със страх.

— Изчакай отвън, мистрес Сийгрейв — отговори Корбет. — Кралят иска своето съкровище, а не човешки живот. Това, което е направил съпругът ти, е напълно разбираемо.

Той почака, докато вратата се затвори. Сийгрейв вече беше избърсал очите си и го гледаше с очакване.

— Ето какво трябва да направиш, мастър Сийгрейв — заяви меко Корбет. — Поискай аудиенция при краля. Вземи съкровището със себе си. Не споменавай за моето посещение тук… — Корбет помълча. — Не, кажи му, че съм вечерял тук и че си ме попитал дали не е възможно да бъдеш приет от Негово Величество.

— А после? — попита тревожно Сийгрейв.

— Хвърли се в краката му — продължи Корбет. — Сетне отвори чувалите. Повярвай ми, мастър Сийгрейв, кралят ще те целуне като свой брат, стига да му предадеш всичко!