Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Роз Брикман се свести десетина минути след като беше паднала на пода и видя, че я преглежда помощник-главният патолог на вътрешен щат У. Двете рани бяха престанали да кървят и мъчителното страдание се беше намалило до тъпа болка. Помощник-главният патолог видя, че черепът горе вдясно е одран от метален предмет, а десният бицепс е промушен странично. Внимателният преглед на входната и изходна точки показа, че раната вероятно е причинена от преминаване на остър метален прът приблизително един сантиметър в диаметър с четири малки крила на опашката. Подобен предмет може би беше причинил и раната на главата.
Въпреки задълбоченото претърсване на секцията и обискирането на присъствалите по време на инцидента студенти и персонал, такъв предмет не беше намерен, нито нещо друго, което да може да причини подобно нараняване. Десният ръкав на лабораторната манта на Брикман не беше засегнат. Нито помощник-главният патолог, нито някой друг свързан с предварителния преглед можа да обясни как някакъв предмет би могъл да премине през ръката на Роз Брикман, без първо да премине през тъканта на ръкава.
Осем часа след припадъка не можеше да се намери никаква следа и от нараняването. Роз беше диспансеризирана и държана под наблюдение двадесет и четири часа, след което беше изпратен поверителен доклад до Белия дом. Федерацията Амтрак реагира моментално и изпрати специални следователи — един мъж и една жена. Въпреки умелия и външно добронамерен разпит Роз не разказа за ужасяващите видения, които я бяха нападнали, особено за последното, при което беше почувствала, че пада от небето. След един последен преглед на вече оздравялата й ръка и глава двамата следователи се върнаха в Белия дом.
На следващия ден Роз научи, че делото по инцидента е приключено. Изписаха я от интензивното отделение и тя продължи учебните си занятия. Освен въпроса как се чувства обаче колегите й не желаеха да обсъждат инцидента. Роз нямаше нищо против. Тя също не искаше да говори за него. Беше прекалено опасно. Кой би повярвал, че тя знае с абсолютна сигурност, че брат й е ударен със стрела от арбалет? Беше свален. Беше ранен и сега беше в ръцете на Плейнфолк…
Глава 13
Стив се свести в полумрак, само по гащета и върху космати животински кожи. Изтънченото му от въздушни кондиционери обоняние веднага беше залято от странни миризми. Той се опита да запуши ноздрите си, за да филтрира мръсотията, която изпълваше въздуха, но щеше да се задуши. Задави се и почувства, че му се повдига.
Някакъв дребен мършав мют с дълга бяла сплетена коса бе коленичил до него и преглеждаше раната на главата му. Все още замаян, Стив повдигна глава достатъчно високо, за да погледне тялото си. Гърдите, двете рамена и горната част на ръцете му бяха бинтовани; левият му крак от бедрото до петата беше прикрепен към примитивна шина. Зад него, седнал с кръстосани крака на бизонска кожа, беше мютът с правите крайници, който бе измъкнал стрелата от ръката му. Той посрещна погледа на Стив със същото безстрастно изражение, което имаше, когато го спаси от горящата нива.
Стив отпусна глава върху кожите, пое дъх и се закашля, за да изчисти от гърлото си надигащата се жлъчка. Вонята във въздуха беше толкова силна, че направо лепнеше по езика му и изпълваше всичките му пори.
— Добре дошъл — каза старият мют.
Шокът, че мютът говори същия език с ясен, разбираем глас, бързо го освести. Огорчен от внезапното осъзнаване какво му се е случило, той кимна и обърна глава настрана. Беше подсъзнателен рефлекс — всички трекери знаеха, че мютите имат заразна кожа и че ако те докоснат дори за кратко, тялото ти се разлага.
Старият мют въздъхна търпеливо и попита:
— Не искаш ли да ти излекувам раната на главата?
— Няма смисъл — промърмори Стив. — Ако ме докоснеш, така и така ще умра.
Съсухреното лице на стария мют се сбърчи в усмивка. Той се изкиска под нос, кимна към мюта с правите крайници и каза:
— Подръж този глупак, моля те.
Кадилак стана и коленичи от другата страна на ранения. Липсата на самообладание у воина го изненада. Той изглеждаше ужасен, очите му буйно се въртяха, но не можеше много да се бори — заради раните. Бяха ли всички като този тук? „Може би — мислеше си Кадилак — смелостта им е погълната от тяхното мощно остро желязо. Ако е така, Плейнфолк няма от какво да се страхуват.“