Остриетата на Кардинала [bg]

Пребиваването в затвора му се отрази тежко.

Гърбът, кръстът и вратът го боляха. Мигрена стягаше слепоочията му при всеки удар на полудялото му сърце. Очите му горяха. Чувстваше, че започва да го втриса, и мечтаеше за удобно легло. Не беше гладен.

От „Шатле“ лесно можеше да стигне до улица „Железарска“, като се придвижи по „Сен Дьони“. Но знаеше, че апартаментът му беше посетен — и вероятно оставен обърнат с краката нагоре — от хората на Кардинала. Навярно натоварените с тази задача са пристигнали с гвардейски мантии, яхнали коне, разбили са вратата и са вдигнали ужасен шум, така че са предизвикали паника сред всички наоколо, и любопитните не са посмели да припарят наблизо. Сигурно сега в квартала се говореше само за това събитие. Ленкур не се боеше от чуждите погледи. Впрочем вече нищо не го задържаше на улица „Железарска“, тъй като енсинът от гвардейците на Негово Преосвещенство вече не съществуваше.

Той тайно бе взел под наем и друго жилище, където пазеше единственото значимо според него имущество: книгите си. Въпреки всичко реши да не отива и там веднага, пое по улица „Тъкаческа“ и стигна до площада пред гробището „Сен Жан“. Тъй като се опасяваше, че може би го следят, правеше много завои, премина през тъмни кьошета и се заби в задни дворове.

Тук се намираше истинският стар Париж на криволичещите улички, където слънцето никога не проникваше, където смрадта беше нетърпима и където пъплеха рояци паразити. Навсякъде беше кално, много повече отколкото на други места. Калта покриваше паветата, цапаше стените, лепеше се по подметките. Черна и зловонна, тя представляваше смесица от конски изпражнения и говежди лайна, от пръст и пясък, от гнилоч и боклук, от тор, от изхвърлени отпадъци от нужниците, от органични останки от кланиците и кожарските работилници. Не засъхваше никога, разяждаше материите, не пожалваше дори кожата. „Руанската сипаница и парижката кал са неизтребими“ твърди стара поговорка. За да запазят чорапите и панталоните си, пешеходците задължително обуваха високи ботуши. Други се возеха в карети, в носилки, в зависимост от материалното си състояние, яздеха коне, мулета и… хора. Когато минаваха, редките боклукчии натоварваха част от мръсотията и изхвърляха каруците на някое от деветте сметища, разположени извън града. Селяните от околностите познаваха качествата на парижката кал. Те идваха всеки ден, за да я събират, и наторяваха нивите си, а столичаните твърдяха, че бунищата са много по-чисти от улиците на града.

Ленкур отвори вратата на някаква кръчма и влезе в атмосфера, задушна заради дима от лулите и от лошите лоени свещи. Мястото беше мръсно, миризливо, гнусно. Смълчани и омърлушени, малобройните посетители изглеждаха смазани под бремето на непобедима тъга. Старец свиреше меланхолична мелодия на виела19. Облечен във въшливи парцали и нахлупил жалка капа с подобие на перо отгоре, той държеше на верижка еднооко и мършаво драконче, което бе кацнало на рамото му.