Чернооката блондинка [bg]

Залитайки, се запътих към кухнята, приведох се над мивката и изпих около литър вода направо от чешмата, после се дотътрих до банята, наведох се над тоалетната и изхвърлих няколко литра. Първият беше вода, после литър някаква зеленикава течност, състояща се най-вероятно наполовина от гимлет, наполовина от стомашни сокове. Имах дълъг ден.

И още не беше приключил. Посред нощ ме събуди телефонът. Отначало помислих, че е противопожарната аларма, и щях да хукна навън в тъмното, само че по някаква причина не успях да отворя входната врата. Хванах слушалката, все едно е главата на гърмяща змия. Оказа се Бърни, който искаше да ми съобщи, че току-що са намерили Флойд Хансън обесен на решетката на прозореца в килията си. Беше накъсал постелката на леглото си на ивици и си беше оплел нещо като въже. Прозорецът не бил достатъчно висок, затова се наложило да се провеси със сгънати крака и колене на пода. Беше умирал дълго.

— Значи, това канарче няма да пропее — отбеляза Бърни. Похвалих го какво голямо сърце има. Той се засмя невесело. — Какво ти е? — попита. — Звучиш, все едно устата ти е запушена.

— Пиян съм.

— Какво? Не разбирам какво говориш.

— Казах, че съм пиян. Къркан. Нафарфальокан.

Той отново се засмя, този път по-сърцато. Сигурно беше смешно някой толкова мотан като мен да се опитва да изрече тези думи, особено последната.

Поех си дълбоко дъх, от което ми се зави свят, после главата ми се проясни достатъчно, за да попитам за Бартлет.

— Кой е Бартлет? — попита на свой ред Бърни.

— Боже, Бърни, недей да крещиш — дръпнах аз слушалката от ухото си. — Бартлет е икономът… възрастният тип с палката, когото прострелях в коляното.

— А, той ли! Отпиши го. Последно чух, че е в кома. Изгубил е един тон кръв. Включили са го на система. Може да оживее, може и да не оживее. Гордееш ли се със себе си, Див Бил?

— Той едва не ме удави, мамка му! — изръмжах.

— Това старче? Нещо не си наред, Марлоу.

— Ето, пак ми каза Марлоу.

— Да, мога да ти кажа и много по-неприятни неща. Не съм ти станал най-добро другарче в игрите само защото си ме почерпил няколко питиета. Пък и алкохолът изфиряса още щом стъпих в офиса — Донъли бил на някакво лъскаво благотворително мероприятие и се появи със смокинг, вонящ на одеколон и на изискани мадами. Забелязал си, че на такива места навсякъде мирише на жени?

— Че кога съм ходил на подобни мероприятия?

— Замайва ти се главата. И полезното ти действие намалява. Както и да е, Донъли беше много ядосан, ме съм го измъкнал от бала, обаче това беше нищо в сравнение с реакцията му, когато научи за случилото се в клуб „Кахуила“ — как ти си стрелял по икономи, как Канинг ти е приложил номера с дрогата и после се изпарил яко дим.

— Бърни — подех като неуловимо нежно, неуловимо страдащо създание, както пише поетът9, — аз съм пиян, зле ми е и някой с чук блъска силно в задната част на черепа ми. Днес едва не се удавих. Освен това прострелях човек, който надали ще оживее, но въпреки това не ми е леко, макар да е престъпник. Така че пусни ме да се върна в леглото, ако обичаш.

— Да, отивай да спиш, Марлоу, докато ние будуваме и се мъчим да оправим кашата, която, доколкото виждам, ти си забъркал.

— Съжалявам, че не си харесваш професията, Бърни. Какъв искаше да станеш, учител в детска градина?

Тогава вече той изригна такива думи, каквито няма да откриете дори в книга, увита в кафява хартия и купена от магазин, където щорите винаги са пуснати и над вратата няма никаква табела. Оставих го да нарежда, накрая вдъхновението му се изчерпа и той млъкна, макар че го чувах как диша ядосано в слушалката. И тогава ме попита какво съм направил с пистолета.

— Кой пистолет?

— Кой пистолет ли? Онзи, с който си прострелял Бартлет.

— Бартлет… Хвърлих го.

— Къде?

— В бугенвилията.

— В кое?

— В храстите. В клуб „Кахуила“.

— Тъпо копеле. Не помисли ли?

— Не помислих. Действах инстинктивно. Помниш ли какво е инстинкт, Бърни? Онова нещо, което в най-голяма степен ръководи поведението на обикновените хора, които не са работили в полицията четвърт век.

И му затворих.