Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Отворът беше тесен и нисък. Обаче Марино се надяваше, че като свие раменете си, ще може да проникне през него и да се хвърли във водата.
Веднъж попаднал във водата, с която бе свикнал от детинството си, той можеше да се поздрави със свободата. Нали моряците във Венеция често го наричаха господар на морето?
Марино желаеше да използува някоя тъмна нощ за изпълнение на своя проект. Естествено, той желаеше да избере една от тия нощи, когато, според пресмятанията му, Гаспар няма да бъде на стража на вълнолома.
Другите войници не бяха твърде усърдни в службата си. Даже Марино бе забелязал през някои лунни нощи, когато гледаше морето и двата вълнолома, че пазачите, поставени да бдят за предотвратяване на някое бягство, отиваха да пият в лавката на каторгата, която бе наблизо, и често оставаха там цели часове.
Ако имаше щастие и избереше някоя нощ, когато бяха на стража тия небрежни войници, той можеше да бъде сигурен в успеха на бягството си.
Една вечер той забеляза, че тъмнината обещава да бъде по-гъста.
Когато затворническият надзирател му донесе хляба и водата, Марино, който знаеше, че той няма да влезе в килията до сутринта, се наведе над желязната решетка и погледна навън.
Напрягайки очите си, той можеше да вижда небето и водата на сто крачки пред себе си и отляво и отдясно двата вълнолома.
Марино помисли, че е настъпил часът на освобождението му.
Нощта щеше да бъде тъмна. Никаква звезда не се виждаше по небето. Морето бучеше и всичко предвещаваше разразяването на буря.
Понеже смяната на караулите се извършваше в девет часа, а пълната тъмнина се бе спуснала веднага със залязването на слънцето, Марино, забелязвайки в далечината постъпилите на пост войници, не можа да разпознае никого.
Надяваше се, обаче, че Гаспар не влиза в числото им, понеже последният бе на стража преди два дни и, според реда на сменянето, неговият ред бе на следната сутрин.
Големите тъмни облаци, които идеха от юг, се напластиха на небето и закриха напълно луната по такъв начин, че никакъв лъч не можеше да прозре през облаците.
От седмици насам той очакваше една такава благоприятна нощ, много рядко явление тук, тъй като над Тулон почти винаги блестеше синьо ясно небе.
Марино се залови на работа с туптящо сърце.
Караулът от по-близкия вълнолом се бе отдавна отдалечил, понеже не се чуваше шумът от стъпките му. Сега той или стоеше неподвижно на края на моста или бе напуснал поста си. Марино не можеше да знае кое от двете е точно. Вълноломът и водата бяха покрити с тъмнина и нищо не се виждаше.
— Помогни ми, света Богородице, покровителке на моята Анунциата — мълвеше младият венецианец. — Помогни ми в бягството, за да мога най-сетне да я видя и да я направя моя жена! Дай сили на моите мишци и ме запази от очите на караула!… Ти знаеш, че не съм извършил никакъв грях, никакво престъпление, ти виждаш в моето сърце. Ти виждаш моя благороден и нещастен баща да лежи в страшните килии. Ти знаеш, че желая да го спася…, че желая да накажа виновниците! Помогни ми. Дево Мария!… Моята душа жадува за свобода.
Марино се чувствуваше изпълнен със смелост и решителност. Тъмните тесни дрехи, които, откакто бе в килиите, заместваха дългата му мантия от галерата, не щяха да му пречат.
Полунощ наближаваше.
Не се чуваше друго, освен непрекъснатото плискане на вълните, чийто водни капчици стигаха до решетката, която покриваше прозорчето.
Марино хвана железните пръчки с двете си ръце и ги задърпа.
Те устояха на неговото усилие, но той почувствува, че се огънаха и разклатиха в стената.
Той напрегна всичките си сили, заизвива ги с гигантска мощ и скоро счупи една от тях.
Едно радостно възклицание се изтръгна от устните му. Този резултат му вдъхна смелост за нови усилия.
Още една пръчка отстъпи, а варта наоколо се изкърти и падна във водата.
Той употреби още усилия и изкърти и последните две пръчки. Марино държеше цялата решетка в ръцете си и я остави да падне във водата.
Той вдъхна дълбоко пресния морски въздух, който влизаше безпрепятствено в килията.
Жребият бе хвърлен. Път за бягството му беше открит, път страшно опасен, който би възпрял всеки друг каторжник, но не и него, който бе отличен плувец.
Но какво ще стане, ако горната част от тялото му не може да се промъкне през отвора.
Утре ще забележат, че решетката е изкъртена и тогава всичко е изгубено.
Сега трябваше да се реши съдбата му.
Бурята бе започнала да вилнее, когато Марино напредна с главата навън от дупката.
Свивайки ръцете си край тялото, той вмъкна раменете си между двете стени на отвора и… констатира с ужас, че тя беше твърде малка.